Внимавай в картинката

Раздразнено разкърши рамене с надеждата да се освободи от напрежението. Не се страхуваше от Девлин. Бяха се любили толкова необуздано, толкова сладко, и нито веднъж не бе усетила нещо различно от удоволствие.

Трябваше да намери онази картина, за да може да му каже истината… И все пак, какво очакваше от него? Да й я даде? Не беше луд. Картината струваше цяло състояние и по закон принадлежеше на него. Когато започна претърсването се ръководеше от убеждението, че по право, макар и не по закон, тя е на баба й, а и баба й бе подчертала, че е нейно наследство. Само че едно беше да я вземе от Брадли Бенджамин. И съвсем друго — от Девлин Фицуилям.

Медоу притисна ръка към главата си. Онова, което беше започнало като разбираемо действие, бе станало объркващо, и независимо колко й беше приятно в обятията на Девлин, независимо с каква нежност си спомняше добротата му към Мия и сина й, също така го беше чула как говори за Уолдемър Хауз и как във всяка негова дума прозира собственическото му чувство. Бе чула гнева му.

Дочуха се стъпки. В банята.

Кой се криеше там?

С поглед, прикован върху вратата, тя заотстъпва.

В този момент отвътре излезе една прислужница с увехнал букет в ръка.

Медоу се свлече по стената. Всички тези игрички започваха да й се отразяват. Въобразяваше си заплахи там, където такива нямаше.

— Г-жо Фицуилям! — Прислужницата се спусна към нея. Сигурно беше към шейсетте, ниска, пълничка, с къдрава посивяла коса и симпатично кръгло лице. Приличаше на нечия любима баба.

Но Медоу не можеше да си спомни името й. Или каквото и да било за нея. По принцип беше доста добра в това, но в съзнанието й покрай тази жена като че ли се бе образувало бяло петно.

Да признае ли пропуска си, или да се престори, че я познава?

Докато разсъждаваше над дилемата, прислужницата произнесе с тих глас:

— Мисля, че намерих картината ви.

Медоу задържа дъха си.

— Наистина ли? Къде?

— В една от стаите. Елате. Ще ви покажа. — Тя се понесе бързо, късите й крачета се движеха с такава скорост, че Медоу едва успяваше да я настигне. За възрастна жена беше в доста добра форма.

Изравниха се точно когато прислужницата рязко зави наляво. Използва картата си да отключи вратата, завъртя дръжката и светна лампата.

— Картината е тук.

Медоу надникна във вътрешността на тесен килер. Можеше да се видят количка за спално бельо, кофа, метла и дълъг рафт, отрупан със снежнобели чаршафи.

— Нали казахте, че е в някаква стая?

— Взех я и я скрих. Облегната е на стената в дъното.

— Така ли? — Медоу влезе вътре и побутна количката. — Не виждам нищо тук, което може да е…

Обърна се и видя как в този момент вратата се затваря.

— Хей! — Когато ключалката изщрака, Медоу се хвърли към вратата.

Тя не помръдна.

Потърси опипом дръжката.

Такава нямаше.

Медоу стоеше и се взираше в таблото с процеп за карта за отключване.

— Хей! — Тя блъсна вратата. — Хей, пусни ме да изляза!

Изолираната метална врата си остана затворена и заглуши виковете й.

Не разбираше. Защо й е на някаква прислужничка да я затваря в килера?

Разрови в джоба си. Естествено, собствената й карта-ключ не беше там. Беше навлякла дрехите си толкова бързо, че дори не си беше измила зъбите.

По дяволите.

Крещя и блъска по вратата още няколко минути, после отстъпи назад и си пое дълбоко въздух.

Не страдаше от клаустрофобия, така че килерът не я притесняваше. Далеч не килерът беше онова, което я притеснява.

А самата злонамереност, че е заключена вътре. Какво беше сторила на онази жена?

Тя се огледа. Помещението всъщност беше доста голямо. Просто изглеждаше малко претъпкано заради количката за пране и рафта на стената; върна се в дъното и се разрови, но, както очакваше, не намери никаква картина.

Еха, голяма изненада.

Седна на пода и заби поглед във вратата.

Защо прислужницата беше направила това? И изобщо беше ли прислужница?

Би трябвало. Все пак знаеше за картината, а Медоу бе споделила за нея само пред прислужничките… може би някоя от тях се е разприказвала. А може би някой друг също знаеше за картината. Или тази жена е подочула, че Медоу я издирва и си е помислила, че сигурно е ценна и е решила да я вземе за себе си.

А имаше толкова миловидно лице!

Медоу се обгърна с ръце.

Майка й би казала: „Каквото почукало, такова се обадило“; би казала, че открадването на картината, продиктувано дори от най-невинни съображения, е неморално, и че толкова ценно произведение на изкуството като тази картина несъмнено ще доведе до престъпления, дори насилие.

Но Медоу бе стигнала прекалено далеч. Не можеше да се откаже сега. А и баба й Изабел бе казала, че е пазила картината за непредвидени случаи.

Това определено беше непредвиден случай.

Макар майка й да звучеше жизнерадостно, Медоу отлично познаваше превратностите при раковото лечение. Познаваше твърде много пациенти, които бяха напуснали раковото отделение в чували.

Проблемът беше, че се забавляваше тук, в „Тайната градина“. Независимо от истината, от стремежа към създаването на добра карма, към това, което можеше да се случи в малкото градче в близост до Вашингтон, тя започваше да се влюбва в Девлин Фицуилям.