Внимавай в картинката

— Не ми прилича на някоя от персонала тук. — Гласът му беше подчертано невъзмутим.

— И аз не я разпознах.

— Ще видя какво мога да направя. — Не звучеше притеснен.

Но той така или иначе не бе от типа хора, които дават външен израз на тревогите си.

— Защо го е сторила според теб? — Това беше въпросът, който най-силно безпокоеше Медоу.

— Не знам. Ти как мислиш?

— Може би съм я засегнала по някакъв начин? Или пък е някаква психопатка, която прониква в хотелите и заключва хората в килерите за чаршафи? — Дори Медоу смяташе, че това звучи глупаво, но предположението „Може би е някой, който също издирва картината“ беше прекалено рисковано.

Само ако той не се държеше толкова резервирано… ако му вярваше малко повече…

— Ще видя какво мога да направя — повтори той. — А сега ще ме извиниш ли?

— Да, но… — Да не би да те е срам от случилото се в килера? Какво мога да направя, за да те задържа тук?

Обичаш ли ме?

— Какво има? Изплашена ли си?

— Не. Не, не съм изплашена. — Объркана, несигурна, разтревожена, да. Изплашена — не. — Ще си взема душ. Ще се видим по-късно, нали? — Отчаяно го искаш до теб, нали Медоу? Плътно до теб.

— Разбира се. — Едното ъгълче на устата му се изви нагоре в нещо, което можеше да мине за развеселеност. — Когато майка ми е тук, вечеряме царски.

— О, не-е-е. — Медоу се облегна на касата на вратата и го погледна умолително. — Още ли ще ме разпитва?

— Сигурен съм, че тя би го нарекла „разговор“. — Сега звучеше почти нормално.

Безпокойството й се разсея. Почувства се малко повече като предишната Медоу и по-малко като жена, изправена пред огромно бедствие.

— Трябваше да я чуеш само в библиотеката, след като ти си тръгна. Това не беше разговор.

Внезапно полуусмивката му изчезна.

— Не разбира какво ме е прихванало — да се оженя така набързо и без каквото и да е предупреждение.

Напрежението се върна, по-силно и по-угнетяващо от когато и да било.

Тя изправи рамене.

— Но ние не сме женени в действителност.

Той пристъпи към нея, притисна я към стената и се надвеси толкова близо до нея, че дъхът му погали ухото й, а горещината му накара кожата й да изтръпне.

— Оженихме се в Майорка. Или ти си спомняш друго?

Тя го обичаше. Трябваше да намери сили да му каже истината. Той изглежда също го искаше. Значи беше дошъл моментът.

— Аз… Аз трябваше… Нещо… нещо не е както трябва, нямам чувството, че сме женени. — Истината, Медоу. Кажи му истината.

Но когато я погледна хладно, като куотърбек, планиращ поредна атака, като онзи голям, безскрупулен бизнесмен, каквато слава му се носеше, тя си глътна езика. Дали щеше да я изрита от дома си? Може би предаваше доверието му като го лъжеше, но какъв друг избор имаше? Да предаде близките си? Да остави майка си да умре?

Той й изпрати една от онези хищни усмивки, в които нямаше и капка веселие.

— Докато не кажеш нещо различно от това, оженили сме се в Майорка — точка. И възнамерявам да ти го напомням при всеки удобен случай.

Той я изнудваше и всяка разумна жена би се отдръпнала.

Но не и Медоу. Глупавото й тяло жадуваше неговото, кръвта й кипеше във вените. Тя извърна глава, предоставяйки му достъп до шията си, жадуваща целувките му…

Той се дръпна. С кратко и нежно движение погали бузата й.

— Опитай да не се забъркваш в неприятности.

Проследи го с поглед как си тръгва, как дългите му крака поглъщат разстоянието, как хълбоците му се въртят с онази самоувереност, която разкрива на една жена, че той знае как да й достави удоволствие.

Трябва да й беше предал горещината си, защото бузите й пламтяха. Тя влетя в апартамента им, заключи вратата и се хвърли върху малкия диван във всекидневната. Никога преди не би си и помислила, че Девлин Фицуилям е мъж, когото би могла да обича.

Той беше предприемач, отваряше хотели, които привличат туристите към дивите кътчета на света, за да ги съсипват с нечистотиите и слънцезащитните си лосиони.

Но в същото това време спасяваше стари сгради, вдъхваше им втори живот, вместо да ги разрушава.

И очевидно не проумяваше предимството на това да гледа на живота като на позитивно преживяване. В колежа състудентите й я наричаха Полиана

4

, а той беше пълната й противоположност.

Но когато си помислеше за споделените им преживявания, искаше й се да има още и още такива. Затвори очи. Ръката й се плъзна към шева на дънките и тя разтърка мястото между краката си, представяйки си, че той е тук, гледа я, помага й…

Резкият звън на хотелския телефон я накара да скочи на крака с ужасени очи и гузна съвест.

Всички тези проклети охранителни камери я бяха направили параноичка. Чувстваше се като хваната в престъпление.

Но от кого? Кой й звънеше тук?

Девлин. Кой друг?

Тя грабна слушалката и вложи целия си копнеж в интонацията си.

— Ало?

— Медоу? Ти ли си? — Гласът на Джудит бе остър, носов, тревожен.

— Джудит! — Медоу веднага си помисли за най-лошото. — Нещо с мама ли?

— Не, тя е добре. Добре е.