Внимавай в картинката

— Тогава защо ми звъниш тук? — Медоу понижи глас, страхувайки се някой да не я чуе. Което беше невъзможно — вратите бяха звукоизолирани. Но кой знае защо тя имаше чувството, че охраната на хотела е настроена срещу нея, а и не би се учудила, ако Сам е инсталирал подслушвателни устройства в стаите им.

— Трябваше да поема риска. Толкова се притеснявам за теб.

— Как успя да се свържеш с мен? — Медоу си представи как Джудит разпитва служителя на телефонния номератор как да я намери, а той моментално изтърчава при Девлин с информацията.

— Когато звъннах, ми отговори някаква прислужница. Каза ми номера на стаята ти и така можех да те набера директно. — Гласът на Джудит също се понижи. — Успя ли да я намериш?

Имаше предвид картината.

— Не.

— Търсиш ли както трябва? През цялото време?

— Не. Търся, когато имам възможност, но трябва и да се държа естествено. — Медоу отиде до прозореца и погледна към двора на имението. Всичко беше толкова мирно и спокойно отвън, а отвътре беше такава бъркотия.

— Фицуилям създава ли ти проблеми? — Джудит прозвуча раздразнено.

— Не точно проблеми. Иска да остана тук, а не знам защо.

— Знаеш защо — каза Джудит.

На Медоу не й допадна тона на Джудит.

— Не знам. Защо?

— Иска да преспи с теб.

Тя не знаеше как да отговори на това.

Колебанието й явно бе достатъчно красноречиво, защото Джудит попита:

— Да не би вече да си спала с него?

— Джудит! — Медоу се надяваше възмущението й да прозвучи достатъчно естествено.

— Поразрових се в интернет за него. Видях някои снимки. Носи му се славата. — Джудит каза последното, сякаш бе непростим грях, и за нея вероятно си беше. През всичките години, през които Медоу я бе познавала, тя не бе показала никакъв интерес към мъж. Или пък жена, няма значение — изкуството бе фиксидеята на Джудит.

— Наистина ли? — Медоу не можеше да бъде по-изненадана. Тя отиде до бюрото, извади лаптопа и написа името му в търсачката. — Вижда ми се прекалено пресметлив, за да има безразборни контакти.

— Някои жени обожават футболисти, а пък той е и красавец.

В този миг на монитора изникна негова снимка от по-младите му години, облечен във футболен екип, друга по-скорошна, която някой бе заснел без знанието му и на която носеше строителна каска.

— Не е красив. Дори никак. По-скоро представлява очарователна комбинация от великолепие и строгост. — На Медоу й се искаше да може да го нарисува, но тази дарба бе отредена на Изабел и Шарън, не на нея. Тя докосна хладния, гладък монитор, очертавайки с пръсти овала му. — Разбирам защо биха го преследвали жените, и то съвсем не е заради външния му вид.

— Какво искаш да кажеш? Какво друго има? — попита рязко Джудит.

— Когато говори с мен… цялото му внимание е върху мен. — Медоу притвори очи, спомняйки си. — Никой друг не съществува на света. Направо е… опияняващо.

Джудит си пое накъсано въздух.

— Докато ти флиртуваш с този мъж, картината продължава да си остава неоткрита, а бедната ти майка умира…

Във внезапен прилив на гняв Медоу скочи на крака.

— Не умира! Не смей дори да си го помисляш. Майка ми се възстановява!

— Права си. Знам. Знам. — Джудит прояви достатъчно благоразумие, за да отстъпи. — Съжалявам, просто… толкова много се тревожа.

— Добре. — С големи усилия Медоу овладя нервите си. — Но… моля те, не го казвай пак. Дори не си го помисляй. И предай на мама, че я обичам. Кажи й, че ще се прибера съвсем скоро.

— С добри новини — каза жизнерадостно Джудит.

— Да. С добри новини.

— Не преставай да търсиш. Измисли план и се придържай към него. Всичко зависи от теб, Медоу! Всичко зависи от теб.

Медоу затвори телефона и седна, обезсилена от гнева, който Джудит бе предизвикала с нетактичността си.

Медоу знаеше, че Джудит винаги се бе опитвала да стане близка приятелка на Шарън, но точно заради подобни неволни грешки така и не бе успяла.

Джудит твърдеше, че вярва в онова, в което вярва и Шарън. Правеше се на щастлива, казваше правилните думи, ядеше правилните неща. Но почти никога не говореше за предишния си живот и един ден Шарън бе споделила с дъщеря си: „Страхувам се, че крие нещо от миналото си и се стреми да поддържа добър имидж пред хората. Трябва да се научи да отваря сърцето си, бедната, и ми се ще да можех да й помогна в това“.

Но Джудит беше права в едно: Медоу трябваше да реши какъв ще е следващият й ход. Намираше се в хотела и положението й бе сигурно — сигурно, защото Девлин твърдеше, че му е съпруга и защото — Медоу не смяташе, че се самозалъгва — той бе омаян от тялото й. Вероятно също толкова, колкото и тя от неговото, както и от очарователната му, интелигентна и коварна природа. За него животът беше като дъска за шах, черно-бял, серия от предварително планирани ходове, които завършваха по един от двата начина — победа или загуба.

Но за нея това не бе игра.

Снощните и днешните изживявания бяха истински и за двама им.

И как щеше да свърши всичко това?

Мъжът, когото Джудит описваше като здраво стъпил на земята, бе приел историята на Медоу за амнезията й, после бе заявил, че тя е негова жена.

Каква фигура бе Медоу върху неговата дъска за шах? Черна… или бяла?

Пешка… или царица?