Всичко наопаки

Чувствах се като котка върху горещ ламаринен покрив, опитвах се да не лъжа и същевременно да не разочаровам момичето. Че нали обемите на тялото се определят от обемите вода и мазнини, и че водата го напуска по-бързо, а мазнините изгарят дълго и на миниатюрни порции, затова тя, разбира се, вече е отслабнала с цял килограм това е чудесно, направо отлично постижение, но не бива да мисли, че така ще бъде винаги. Водата ще се оттегли, а мазнините ще останат и ако тя не спазва диета, никъде няма да се дянат. И изобщо в този дух. Освен това, че „неправилната“ храна има неприятното свойство да задържа водата, така че, ако диетата се нарушава, и водата ще престане да напуска тялото.

Докато си говорехме, часът бързо наближи девет, когато трябваше да отстъпя Дана на очилатия умник Артьом. Интересно, а къде в този график трябва да се вмества закуската на Дана? Не че мен много ме засяга — най-добре би било тя изобщо да не яде, тогава работата ще потръгне по-бързо. Бях обаче много гладен и щеше да изглежда напълно нормално да й правя компания на масата, а какво би станало, ако отидех в трапезарията или в кухнята сам? Биха ме погледнали като ненормалник, който е решил да се наплюска на аванта. Не ми се искаше.

— Девет без петнайсет — казах, като си погледнах часовника и направих загрижена физиономия. — Да приключваме, защото преди часовете с Артьом ти трябва да вземеш душ и да закусиш.

— Има време — спокойно отговори Дана, — Нина ще ми сервира закуската в моята стая, когато започнем часовете. И Артьом ще хапне с мен.

„Ами аз? — дощя ми се да завия. — Аз не съм ли човек? За всички сте помислили, само не и за мен.“

Дана сякаш прочете мислите ми.

— А за вас закуската е сервирана в трапезарията, тате каза на Нина да ви сервира точно в девет.

Мале мила, какви нрави. Къде съм попаднал аз? Да не би тук всички да живеят по строго разписание? Татенцето обаче ми харесва все повече и повече.

Днес закусих в компанията на бабата Анна Алексеевна. Спомних си заръката на Нана Ким и реших да се възползвам от ситуацията, макар че, бога ми, никак не ми се искаше. На мястото на старицата бих предпочел да видя хубавата майчица на малкия Костик или поне сладурчето Юлечка. Но явно нямах късмет. Юля сигурно учи някъде и в девет сутринта вече е в аудиторията, а младото майче — името й ми изхвръкна от главата още завчера, дори преди да свърши обядът, сигурно е тръгнало за работа. Или не работи и живее като храненица на богатия съпруг на своята далечна родственица?

— Как сте днес? — подхванах учтиво светски разговор. — По телевизията предупредиха, че днес ще има някакви ужасни магнитни бури и метеозависимите хора може да се чувстват неразположени.

Лъжех като дърт циганин. Не бях чувал нищо подобно по телевизията нито вчера, нито днес, но нали трябваше някак да започна. Бабата се върза на лъжата ми и с удоволствие и ненужни подробности се впусна в обяснения за налягането и остеохондрозата си.

— Ами да — кимах разбиращо, докато лапах пухкавия омлет с шунка, кашкавал и домати, — кръвното налягане е коварно нещо, реагира на всяка дреболия, да не говорим за сериозните стресове. А нали вчера сте ходили на гробищата, вълнували сте се сигурно, плакали сте, затова и то е подскочило.

Вероятно не бях особено деликатен, но нали трябваше да чуя нещо за дядото. Нана щеше да ме пита довечера.

— Защо ще плача? — надменно попита баба Анна Алексеевна.

— Ами, такава загуба… — измънках безпомощно, предчувствайки беля. Май бях изтърсил нещо нередно. Но какво именно?

— Павел… Впрочем ще ви наричам просто Паша, вие сте още толкова млад… Та значи, Паша, моят съпруг Олег Семьонович почина преди повече от десет години. Разбира се, това беше голяма загуба за всички ни, но, повярвайте ми, десет години са достатъчно време, за да не плачем вече на гроба му.

Десет години! Дори повече. По дяволите, или аз нещо не разбирам в тоя живот, или съм и глух, и тъп едновременно, та нали ясно чух завчера как старата съобщи, че отсега нататък смята да ходи на гробищата при Олег Семьонович и при някакъв Ванечка всеки уикенд. Къде се е чуло и видяло това? Хайде, разбирам да е през първата година след смъртта, дори разбирам през първите четирийсет дни да се ходи всеки ден, това е нормално, но след десет години? Някак прекалено ми се вижда.

Отначало планирах след въпроса за Олег Семьонович плавно, в рамките на гробищната тема, да премина към незнайния Ванечка, но сега си прехапах езика от опасения да не направя още по-голям гаф. Както се казва, не успях да приложа хватката. Добре де, ще попитам Дана, докато я масажирам след вечерните упражнения.