Всичко наопаки

Самата Анна Алексеевна ми помогна да изплувам от трескавите си размисли как да продължа разговора. Започна да ме разпитва: откъде съм родом, от какво семейство съм, с какво се занимават родителите ми, какво образование съм получил и така нататък. Олекна ми: със семейството си мога да се гордея при всякакви ситуации, защото родители учители не могат да компрометират никого и при никакви обстоятелства. Вярно, въпросът за моето образование е доста хлъзгав, то, простичко казано, приключи в единайсети клас и за да не го засягам, отделих повече внимание на мама и тате. На една лелка, която дълги години е работила в страшния отдел по образованието, трябваше да се хареса такава синовна обич и уважение към професията на родителите.

Общо взето, бях налучкал и докато разказвах, острият поглед на старицата ставаше все по-благосклонен. После тя ме попита защо куцам и след като изслуша моята горестна песничка, прояви към мен истинска роднинска жалост. Аз пък си направих поредния извод, че татенцето Михаил Олегович не споделя много информация с нея. Жена му очевидно знаеше за катастрофата, в течение бяха и Дана и Юля, със старата си майка той обаче не бе говорил много-много, а и никой от осведомените членове на семейството нищо не й беше казал. Тоест тук не се съобразяват твърде с бабето. Нима Нана и в това отношение се оказа права?

Тогава ме споходи гениалната мисъл как да подхвана нещата от друга посока и да стигна до желаното място, тоест до въпроса за майката с момчето.

— Анна Алексеевна, вие сигурно знаете какъв е моят работен график — подзех аз. — Два пъти дневно работя с Дана, но от девет сутринта до седем вечерта имам почивка, така че ми се иска да правя нещо полезно, вместо да се шляя. Как мислите, може би не е зле да поговоря с майката на Костик? Бих могъл да се позанимая с момчето, да го приобщя към спорта. Защото, нали знаете какви са сега нравите в училище, по-големите момчета закачат малките, бият ги, вземат им парите, скъпите дрехи, хубавите вещи. Няма да е зле момчето да е добре развито физически и да успява да се защитава от хулиганите. Как мислите?

Анна Алексеевна недоволно присви устни и аз разбрах, че пак съм се издънил. Абе, дявол да го вземе, има ли в това семейство тема, по която може да се говори без вреда за здравето, или няма?

— Костик ходи на детска градина, денем не е вкъщи — сухо отговори старата. — Освен това вашата инициатива ми се струва излишна. За децата трябва да се грижат собствените им родители, а не чужди хора. Синът ми ви плаща работното време и се предполага, че останалите часове са на ваше разположение — за да си почивате или да си вършите някаква своя работа. Кой според вас трябва да плаща заниманията ви с момчето? Не искам да кажа нищо лошо за Елена…

Да бе, така беше, Елена. Сега си спомних.

— … но когато е взела решението да роди детето, е трябвало да помисли кой ще го издържа, а не да се хвърля презглава в съмнителна авантюра и после да ляга на ръцете на Лариса Анатолиевна, с която е много далечна роднина. В крайна сметка сега живее на гърба не на снаха ми, а на сина ми, защото Лариса Анатолиевна не работи. Мисля, че това не е правилно.

Мда, пак не уцелих. Но какво да правя? Разумно би било да започна да се съгласявам и по всякакъв начин да развивам темата, че нали, Анна Алексеевна е абсолютно права и така нататък. Но нещо не ми се щеше да я развивам. Дали не бях съвсем съгласен с бабата на Дана и Юля, дали пък нещо в разсъжденията и тона й не ми хареса — не можах да разбера веднага, но се обърках и трябваше да приключа с темата.

Ето така, още на втория ден от работата си при Руденко, аз разбрах, че голямото семейство далеч не е задължително да бъде задружно, дори когато в почивен ден се събират всички заедно за обяд. Юля не обича Дана, а Анна Алексеевна кой знае защо не си пада по хубавата Елена. Е, кой е на ред? Какви други подводни течения има тук?

Вече почти бях допил кафето си и смятах да си тръгна, когато влезе майката на Юля (и нейното име не бях успял да запомня, но пак добре, че изобщо си спомних коя е). Днес тя изглеждаше още по-зле от завчера, когато я видях за пръв път. Сигурно беше нещо болна. Ето, не ходи на работа, вече е девет и половина, а тя си е вкъщи…

След като ме поздрави мрачно, тя веднага заговори с бабата, сякаш мен изобщо ме нямаше тук. Харесва ми този маниер — веднага започваш да се чувстваш като пълноценен човек, когото хората дори да не уважават, поне забелязват присъствието му. В първия момент понечих да оставя недопитата чаша и да си тръгна, за да не преча на личния разговор, но после се отказах, зарязах самолюбието си и си долях кафенце. Ще поседя, ще послушам. Нали в края на краищата трябва да изпълня заръката на Нана. Тя е права (както винаги): колкото по-бързо свърша работата, толкова по-скоро ще ме остави на мира.

— Лара е много разстроена — каза майката на Юля. Ама как се казваше, за бога? Нещо си там Олеговна, щом е родна сестра на шефа. Само че как? — Миша пак се дърпа, не иска да ходи в Николское за откриването.