Всичко наопаки

— В това, че Дана не обича себе си. Срамува се от себе си. Внушили са й, че да си дебел е лошо, срамно, отвратително, че наднорменото тегло е позор, че дебелият човек няма право на съществуване, че този свят е предназначен само за леките и слабите, а за тежките и дебелите няма място в него.

— Кой й го е внушил? — попитах слисано. — Родителите й ли?

— Господи, какво общо имат тук родителите?! Целият наш живот й го внушава, цялата наша цивилизация, която създава определени канони. Светът принадлежи на младите и стройните, всички останали са боклукът на обществото. Надхвърлиш ли трийсет, вече си вехт, имаш ли три сантиметра тлъстини на талията, значи си дебел. Нали минаваш покрай магазини за облекло? Виждаш с какво са облечени манекените по витрините, нали? Прелистваш ли модни списания? И след всичко това имаш ли още въпроси? Каквото и да правиш, Дана никога няма да стане „деветдесет на шейсет на деветдесет“, а и да стане, за това ще са нужни години. Разбираш ли? Години! И през всичките тези години тя ще си стои вкъщи и ще чака фигурата й да придобие онези манекенски параметри, при които няма да се срамува от себе си. Можеш ли да си представиш до какво ще доведе това?

И все пак аз не разбирах накъде бие той. Е, ще си стои вкъщи още две-три години — и какво от това? Тя и без това вече си стои вкъщи около година и нищо страшно не се е случило, ето, дори чете романи на английски, интересува се от масонството. Какво му е лошото?

— Паша, чух, че си пострадал при катастрофа и дълго си лежал в болница, нали? — внезапно смени темата Владимир.

— Да, така е — потвърдих с недоумение.

— Е, и как ти се стори животът, когато излезе от болницата? Същият ли беше както преди катастрофата? Ти лесно ли се вписа в него?

Едва сега разбрах какво се опитва да ми обясни. Спомних си посещението в клуба, своето разочарование, яда си. Само половин година — и се бях оказал изхвърлен от живота.

— И какво трябва да направим? — попитах някак съвсем по детински.

— Да вписваме Дана в живота — простичко отговори той. — Да я караме да излиза, да бъде сред хора, да общува с тях. Две мнения няма, трябва да отслабва, но Дана трябва да се учи да живее с всякаква външност. Трябва да се учи да обича себе си такава, каквато е. Да обича й уважава себе си. Та тя дори не знае колко тежи. Разбираш ли кое е ужасното?

Разбирах, но не напълно и си го признах.

— Какво общо има дали тя знае колко тежи, или не? И изобщо, ти откъде знаеш това?

— Попитах я — позасмя се Владимир — и не получих отговор. Тя не знае, защото не иска да знае. Страхува се да научи. Паша, човек трябва да умее да живее с това, което е в действителност, а не с това, което сам си е измислил. Разбира се, може и сигурно дори трябва да се стреми да промени нещо, да подобри нещо, но трябва да умее да приема обективната реалност и да живее с нея, а не да си затваря очите и да се преструва, че всичко е така, както му се иска, а не така, както е в действителност. Дана не умее това. Не иска да умее. Тя си е измислила, че всичко й е наред, че може да живее и така — само вкъщи, защитена от риска да бъде осмивана и оскърбявана, и постоянно да лапа пасти. И всичко е наред! Тате и мама я обичат и защитават, плащат на частни учители, купуват книги и дискове, никой не я обижда, сита е, облечена е — какво друго й трябва? Тя не иска да разбира, че трябва не просто да съществува, а да живее, постоянно контактувайки с околния свят и адаптирайки се към него. И твоята задача е да я научиш на това. Разбра ли, Паша? Твоята задача не е да я караш да отслабва, а да я научиш да живее с действителното. Ако отслабне — толкова по-добре, но не това е най-важното.

— Лесно ти е да го кажеш — въздъхнах аз. — Ха, аз пък съм един учител по живот… Ами ти самият защо не си се заел с това, щом разбираш, че е необходимо?

— Вече ти казах: не мога да се намесвам във възпитанието на Дана. Тя си има родители, а аз съм й само чичо, брат на баща й. И повярвай ми, правя всичко, което мога, но трябва да проявявам деликатност, която ти не си длъжен да проявяваш.

— Защо? — не разбрах аз.

— Ами защото, ако нещо, дори най-незначителното, не ти хареса в моите думи, ако нещо я засегне, тя просто ще престане да идва при мен. Ще престане да общува с мен и край. Това е нейният стил: не се бори с трудностите на общуването, не ги преодолява, а просто прекъсва контактите. С теб не може да постъпи така, наел те е баща й, пред когото Дана трепери от страх. Добро момиче е, не е подло, няма да започне да се оплаква от теб и да те клевети, така че Миша да те уволни и да намери нов треньор, ще търпи. А капка по капка… нали знаеш. Няма къде да избяга от теб. А и ти прекарваш с нея много повече време, отколкото аз.

— Добре, да речем, че се помъча — съгласих се предпазливо. — Какво точно трябва да правя? Ще ми кажеш ли?

Владимир отпи няколко глътки от своята огромна чаша, и то го направи с явно удоволствие, така че аз отново се учудих как може човек да пие изстинал сладък чай? Според мен е ужасна гадост. Чаят трябва да бъде горещ и без захар.