Всичко наопаки

— Аз не започнах този разговор просто така, имам една идея, но исках първо да я обсъдя с теб. Знаеш ли, не се опитах да говоря с Мишка за това, защото нямам свои деца и следователно нямам моралното право да го съветвам как да възпитава Дана. Ти знаеш ли нещо за спортинга?

— Естествено — отвърнах с облекчение.

За спортинга знаех много, знаех къде се намира елитният стрелкови клуб, бях ходил много пъти там с компания приятели и с удоволствие бях стрелял с ловна пушка по чинийки, имитиращи различен дивеч — фазани, гъски, патици, зайци, яребици. Няма да се хваля, че бях много добър, защото по-често не уцелвах, но си спомням, че удоволствието беше огромно. Освен това се сетих за учудването си, когато откривах, че за един ден, прекаран в клуба, съм отслабнал с цял килограм живо тегло. На пръв поглед нищо особено: вдигаш пушката, стреляш, вдигаш — стреляш. Обаче килограмите се топяха. Спортингът, както ми обясниха тогава в клуба, хабял много енергия, макар че на пръв поглед изобщо не беше изморителен.

Тогава инструкторът ми се караше заради резките ми движения, задето бързам, вместо плавно да движа туловището си. А Дана е много пластична, сигурно това ще й расне прекрасно. Освен това ще прекарва поне един час на чист въздух и ще се движи, а това е добре за активизирането на обмяната. Плюс положителните емоции. Плюс абсолютната независимост на резултата от теглото. Веднага щом Дана се изяви добре, веднага щом някой чужд човек я похвали — животът ще разцъфне с нови багри.

С една дума, идеята ми се видя супергениална. Но… имаше две препятствия — и двете ми се видяха непреодолими. Първото: Дана не ходи никъде, освен в съседния блок, където живеят Владимир и мижавата му женица. И второто, много по-съществено: откъде ще вземем време за ходене в клуба? Пътят само в едната посока ще отнема час и половина — два, още толкова ще трябват за връщане, а за самата тренировка — един час. Какво ще каже за това Михаил Олегович, който е разпределил живота на всички членове на семейството до последната минута?

— За това изобщо не се тревожи — разсея съмненията ми Владимир, — познавам брат си. Ако кажеш, че така трябва — ще го приеме. Умира от удоволствие да вземе решение, което другите да изпълняват. Обожава да бъде шеф и да командва всички, а после да проверява дали са изпълнили командата му. Това е, знаеш ли, някакъв хипертрофиран комплекс на мачкано от родителите си момче. Толкова години са ме мачкали — сега аз ще мачкам всички.

Силни думи. Дори бих казал — прекалено силни за роден брат. А и не са ли прекалено откровени за първа среща с нов представител на домашния персонал? Преглътнах съмненията си и премълчах.

— Така че, ако поемеш инициативата да водиш Дана на занятия по спортинг и кажеш, че това е абсолютно необходимо за постигане на желания резултат, Михаил с удоволствие ще се заеме с прекрояване на целия график на живота й.

— Добре, да допуснем, че стане така. Ами Дана? Тя за нищо на света няма да се съгласи.

— Ами Миша няма и да я пита. Каже ли й — ще го прави. Друг е въпросът, че ужасно ще се страхува и притеснява. А това, Паша, е вече твоя задача — да направиш така, че тя да не се страхува. Какво, да не си дете? Трябва ли да те уча?

Не, по този въпрос няма нужда да ме учат. Знам си всичко. Леле-мале, каква работа съм си намерил!

На другата сутрин, в неделя, отидох на работа половин час по-рано, в шест и трийсет. Трябваше да си поговоря с татенцето, който, както всички знаехме, се будеше призори и в шест сутринта вече беше на крак.

— Защо толкова рано? — учуди се той, когато ми отвори. — Безсъние ли? Дана още спи.

— Трябва да поговоря с вас — започнах решително.

— Така ли? Ами да вървим, ще закусим и ще си поговорим.

Докато хапвахме топлите, полети с масло тиганици, аз изложих пред шефа уж своята идея за стрелковия клуб. Вярно, здравата рискувах, защото, ако на брата не е позволено да се намесва във възпитанието на племенницата му, на мен пък — още по-малко. Но от друга страна, бяха ме наели, за да реша конкретен проблем, така че имах право да говоря за всичко, свързано с него. Поне така си мислех, но съществуваше опасност татенцето да е на друго мнение.

— Защо смяташ, че това ще бъде полезно?

Обясних всичко: и за движенията, и за чистия въздух, и че не бива всеки ден да се занимаваме с еднакви натоварвания, защото това не носи полза и бързо омръзва, че е нужно разнообразие, че трябва Дана да повиши самооценката си и следователно самоуважението, а това от само себе си ще доведе до намаляване на страха й, който не й позволява да живее пълноценно.

— Проблемът на Дана не е в наднорменото й тегло — заявих без заобикалки, — а че заради него тя не излиза от къщи и се е превърнала в затворник, не е лишена от общуване с връстниците си, и изобщо…

Снощи Володя ми беше говорил някакви засукани думи за социализация и адаптация, но през нощта аз ги бях забравил всичките и много съжалявах за това. Струваше до се, че термините щяха да придадат на речта ми повече убедителност. Наложи се да представя доводите си с прости думи, както се казва, от пръстите си.