Всичко наопаки

Цяла седмица очаквах решението на Михаил Олегович. Засега не казвах нищо на Дана и ние продължавахме да работим по два пъти на ден, като разнообразявахме спортните натоварвания с танцови елементи. Два пъти седмично придружавах Дана до „съседния“ блок и я карах да се качва до шестия етаж без асансьор, а когато ми отваряше, Владимир ме питаше с поглед: „Е, как е?“, а аз едва забележимо поклащах глава — сиреч, все още никак, още не е взел решение. Невзрачната Муза ме канеше да пия чай, но аз отказвах и си тръгвах: трябваше да обикалям, за да гледам жилища, освен това лека-полека се възстановяваше обичайният ми купонджийски живот — намерих някои познати и дори заформих флирт с едно симпатично девойче, което вече оставаше да нощува при мен.

След първата си среща с Владимир Руденко аз докладвах впечатленията си на Нана Ким, като не пропуснах да отбележа, че сред книгите в неговия апартамент не бях забелязал никакви стихове.

— Гарсониера ли има? — иронично се осведоми Нана.

— Не, нали ти казах, спалня, хол и кухня.

— А влизал ли си в другата стая?

— Не.

Вече бях схванал пропуска си и започнах да се ядосвам, и то повече на Нана, отколкото на себе си.

— Откъде си сигурен, че със социология се занимава Владимир Олегович, а не съпругата му? Попита ли го? Откъде си сигурен, че никой от тях не е любител на поезията?

Добре де, глупак съм, глупак съм, но защо трябва да посипва раните ми със сол?

Но личното ми познанство с брата на шефа ми даде всички основания да разговарям за това с Дана, което и започнах да правя, докато я масажирах. Момичето с удоволствие поддържаше разговорите за чичо си и ми съобщи, че Владимир Олегович наистина бил социолог, доктор на науките, а Муза Станиславовна също била доктор, но по изкуствознание. Изобщо, една такава научна двойка.

— Имат ли деца? — попитах, понеже не се доверявах особено на собствената си памет.

Владимир май беше споменал, че няма деца, но може да ми се е сторило?

— Нямат.

— Защо така?

— Леля Муза много боледува, едва се крепи — отговори Дана.

Аз почти нищо не разбирам от медицина, а най-малко от женски болести, така че този отговор ме задоволи напълно. Още повече, че съпругата на Владимир наистина изглеждаше доста нефелна.

— Леля ти Муза сигурно обича стихове — казах.

— Ама и вие с вашите стихове! И за татко ме питахте, сега пък за леля Муза — тросна се Дана. — Леля Муза се занимава с живописта от епохата на Ренесанса. Стиховете нямат нищо общо с това.

Да бе, да бе… По-добре да се поощряват млади поети и малобройните ценители на тяхното творчество, отколкото да се хвърлят пари в болници и детски домове, където има опасност да ги откраднат. Спомням си, то се знае. Когато предадох тези обяснения на Нана Ким, тя дълго се смя, а после стана сериозна и каза:

— Пашенка, това са обяснения за глупаци. За момиче на петнайсет години стават, но не и за мен. При сериозните хора зад вземането на едни или други решения, особено финансови решения за влагане на пари, винаги стоят много сериозни аргументи и мотиви. А Михаил Руденко е един много сериозен човек. Все пак постарай се да научиш дали няма вземане-даване с криминални авторитети.

Лесно е да се каже… Но как да се направи? Варианта обаче ми подсказа пак Нана, когато се отчитах пред нея за съботния ден и за запознаването си със семейството на брата на татенцето.

— Значи казваш, че Михаил Олегович със съпругата и племенницата си е отишъл на откриването на клуба в Николское? — замислено каза тя. — И моят шеф отиде там. Вземи си поприказвай с племенницата, поразпитай я за мероприятието, кой е присъствал, с кого се е запознала тя. Хайде, Паша, поразмърдай се, проявявай инициатива.

Не ми се искаше да разговарям със сладурчето Юля. Вече бях разбрал, че татенцето възприема много болезнено дори намек за възможно нарушаване на указанията му и още сутринта си бях получил мъмренето. Хем той ме беше предупредил изобщо да си нямам работа с Юля. Започна ли да водя задушевни разговори с нея, той ще си помисли кой знае какво. И ще ме уволни. Имам ли интерес от това?

Но денят, който започна със сутрешно хокане, бих казал дори хокане в зори, все пак беше неделя и срещата с Юля се оказа неизбежна. До този ден бях успял да огранича храненето на Дана до пет пъти дневно, както ме бе посъветвала моята бивша приятелка Светочка, тази специалистка в тежкото изкуство на отслабването, така че между закуската и обяда й се полагаше чаша обезмаслен кефир, който моята ученичка трябваше не да изпива, а бавно да изяжда с чаена лъжичка (също препоръка на Светка, за която тя беше особено настоятелна). Поради хроничното недоспиване след сутрешното занятие аз подремнах в своята бърлога и в единайсет и половина изпълзях в трапезарията, надявайки се да хапна нещо, където именно заварих страдащата над кефира си Дана в компанията на закусващата Юля. Добре си поспива обаче тая красавица! Според мен дори още не си беше отворила напълно очите.

— Късничко ставате, мадмоазел — пошегувах се аз. Някои сме на крак още от седем часа.