Всичко наопаки

И с одобрителна усмивка кимнах към Дана, но момичето не реагира на позитивната ми закачка и още по-ниско се наведе над своята диетична напитка.

— Разбира се — изразително проточи Юля, — някои имат възможност да си седят вкъщи, да живеят по график и да си лягат навреме. А други трябва да си патят заради тях. Снощи се прибрахме в два часа през нощта. Просто ужасно се уморих на този прием! Мислиш ли, че е много весело да се мотаеш там? Може би с удоволствие бих си поседяла вкъщи, бих гледала някой филм или бих отишла на някое интересно място с приятели. А тези приеми са гадост, тотална скука. И това — заради тебе, Данка. Ако не беше такава крава, ти щеше да ходиш с родителите си и да се мъчиш там.

Любопитна гледна точка… Ако разбирам нещо от светски живот, на приеми по случай откриване никога не е скучно, винаги има някаква програма и колкото по-богати са домакините, толкова по-пищна е програмата и толкова повече звезди се канят за изпълнения. Да не говорим за разните томболи, на които като награди се разиграват далеч не евтини неща — петзвездни круизи или дори автомобили. Защо ли на Юленка й е било скучно? Може би никой не е клъвнал на красотата й, никой не я е ухажвал, не е проявявал внимание към нея?

— Ти сигурно си била най-красивата там — заявих уверено. — Хайде, признай си, на колко кавалери си даде телефончето?

— Ами-и-и — вяло проточи тя, — какви ти кавалери там? Всички свестни мъже бяха с жените си, а тези, дето бяха сами, имаха жълто по устата. Как да ги приеме сериозно човек.

Тези с жълтото по устата, видите ли, не ставали за нея. Какъв си търси тогава? Стогодишен дядо милионер ли? Между другото, на такива купони и младежта не е случайна, а е изключително от богати семейства. Толкова ли е глупава, та не разбира елементарни неща? Не ми се вярва.

— Я стига. — Изписах аз на физиономията си най-жив интерес. — Разкажи по-подробно — кой беше там, кого видя.

Както си посръбваше мързеливо от кафето, Юля с равнодушен тон заизрежда имена, които аз трескаво се помъчих да запомня. Вярно, много от тях ми бяха познати, така че беше по-лесно с тях. Тоест не познавах тези хора лично, но имената им бяха прочути.

— Ти носеше ли си фотоапарата?

— Ами… да. Защо?

— Я ни покажи. Все пак е интересно — кой е бил там… изобщо.

— Добре, сега ще го донеса.

След няколко минути Юля се върна с цифровия си апарат и седна до мен, при което бедрото й се оказа плътно притиснато до моето. Стига бе. Не, аз съм нормален, здрав млад мъж и при други обстоятелства само след три секунди вече нямаше да разглеждаме никакви снимки, но думата на татенцето е закон. Щом ми е казал: „Не смей“, значи няма да посмея.

— Ето, виж. — Сега вече и рамото й ме пареше през тениската и през нейната копринена, почти прозрачна пижамка. — Тук танцувам… абе… с един…

Е, то е ясно, че не с двама.

— А кой те снима? Михаил Олегович ли?

— Не, помолих там един…

Господи, толкова ли е зле с имената? Първият бил един, вторият — пак един. И веднага се сепнах: да не би аз да съм по-добре? Само тук, понеже се старая да изглеждам интелигентен и възпитан, внимавам какво говоря и се правя на какъвто не съм, а в нормалния живот също не си подбирам думите и когато говоря за почти непознати хора, казвам „един тип“, „едно копеле“ и тем подобни. В средите, с които съм свикнал да общувам, всички говорят така. Следователно нямам никакво право да критикувам Юля, просто ми трябват имена, защото над главата ми виси Нана Ким с нейната патологична недоверчивост и мнителност.

— О, там имало кончета! Хубав клуб!

На снимката Юля, облечена в специален костюм, беше яхнала шарена кобила и се усмихваше. Тоест вероятно е смятала, че се усмихва, а всъщност хубавото й личице беше разкривено от напрежение и мъчителен страх. При това тя ужасно се беше прегърбила и от тази поза шията й съвсем беше изчезнала — сякаш Юля изобщо нямаше шия. С една дума, видът на момичето беше твърде комичен и неугледен. Аз едва се сдържах да не се разсмея. Виж ти, значи нашето сладурче понякога е откровено грозничко. Явно негативните емоции не й отиват. На следващата снимка тя вече не беше на кобилата, а я държеше за повода и аз имах възможност да оценя фигурата на момичето с костюма за езда. Този костюм й стоеше като на свинче звънче. Кой знае защо краката й изглеждаха възкъси и особено добре си беше проличало, че бюстът й е прекалено малък. Такива не ми харесват.

— За пръв път ли се качи на кон?

— Ъхъ.

— Е, и как беше? Много ли те беше страх?

— Че какво страшно има? Беше чудесно. Всички ме аплодираха и казваха, че никога не са виждали човек, който за пръв път яхва кон, да язди толкова добре.