Всичко наопаки

Тая пък глупачка Данка повярва, че вчерашното парти само ми е попречило на плановете и цял ден съм скучала. Нищо, това е правилно, нека се чувства виновна. Две седмици й набивах в главата, че съм принудена да отида заради нея, макар че никак не ми се ходи, а и днес сутринта й го повторих, за профилактика. Вярно, жалко, че не можах да поседя насаме с Павел — Данка буквално се беше залепила за стола с тоя неин кефир, така че, когато той ме попита за приема, се наложи да продължавам да хленча и да се правя на изстрадала. Ако Данка я нямаше, щях да му разкажа колко готина бях и как всички ме ухажваха. Да се позамисли. Защото ми се прави на девствен. Така се притисках до него, че и мъртвец би заподскачал от радост, а той — седи с каменна муцуна, сякаш нищо не усеща и не разбира. Прави се на важен, иска да тичам подир него. Няма да дочака. Сам ще ми допълзи.

Но колко хубава бях вчера! Дори вуйчо Володя ме оцени. Снощи се прибрахме много късно, а той беше у нас, с баба гледаха телевизия в хола. Влетях в стаята като с крила, цялата една възбудена, щастлива, очите ми святкаха, косите се стелеха по раменете ми, роклята блестеше. Той седеше във фотьойла, а аз се втурнах към него, наведох се да го целуна и така хитро се извъртях, че гърдите ми да се показват от деколтето. Как ме погледна само! О, много особено. Сега съм абсолютно сигурна: ако не му бях племенница…

Отражение 3

Михаил

Още веднъж да взема Юлка на прилично място? Дума да не става! Тя изобщо не умее да се държи. Хвърляше се на врата на всеки, флиртуваше, натрапваше телефонния си номер. Също като евтина проститутка. Ужас! В земята потънах от срам. Добре че, когато я представях, веднага казвах, че ми е племенница. Само това ми липсваше — всички да си помислят, че имам такава дъщеря. Ларка едва не умря от срам и вчера, когато се върнахме, ми вдигна скандал. Все пак Юля е МОЯ племенница и аз изпълних молбата на МОЯТА майка. Ларка съскаше, че ако продължавам да се водя по акъла на роднините си, това ще ни доведе до пълна катастрофа, и че моите роднини ръководят целия ни живот, и че й е дошло до гуша да търпи това, и че аз, в края на краищата, съм длъжен да се науча да живея със собствения си ум, а не с маминия или на Володка и трябва да започна да им казвам „не“. Разбирах, че е права, и обещах. Първата стъпка беше да не отида с мама на гробищата. Както обикновено, станах в шест сутринта, макар че бях успял да поспя само три часа и главата ми тежеше, но пак станах и в осем вече бях в офиса. Без мен майка ми няма да закача Лариса, няма да я накара да тръгне с нея. Юлка сигурно ще спи до обяд, а Валентина сама да се оправя, както иска. Ако не може да се измъкне — да върви с мама. Не, лично аз прекратявам тези ежеседмични посещения при тате и Ваня. И вече никъде няма да водя Юлка.

Но такъв решителен съм сега, а какво ще стане, ако мама пак каже: „Вземи Юлечка, щом Дана и без това не може да дойде“? Как ще й кажа „не“? Как човек може да откаже на майка си, когато го моли? Няма да ми стигне смелост да й обясня, че нейната любима внучка е пълна идиотка. Бих могъл да поговоря с Валентина, но не мога да й кажа това. Не бива да обиждаме роднините си, не бива да им говорим неприятни неща и не бива да отказваме на молбите им. Най-малко на роднини, които са нещастни и оскърбени от живота. Има и още едно „не бива“: не бива никога да правим пред родителите критични забележки по адрес на децата им. Всичките тези „не бива“ са правила на добрия тон, правила общоприети и непоклатими. И какво да прави човек, ако спазването на тези правила трови собствения му живот? Ако посмея да заговоря, че Юля се държи невъзпитано, Валка ще се обиди, ще се оплаче на мама, мама ще изпадне в истерия, ще започне демонстративно да пие лекарства за сърце и двете ще хукнат при Володка да му разправят колко съм лош й колко зле се държа с близките си, тогава Володка ще довтаса да ме поучава как да живея и да ми чете морал. И аз няма да мога да му възразя. Кой знае защо той много хитро винаги намира такива думи, такива аргументи, срещу които е невъзможно да възразиш.