Всичко наопаки

— Вероятно Миша смята, че тъй като живее изцяло на негови разноски, Лена трябва да се държи прилично. Ако смята да си урежда собствен личен живот, нека я издържа някой друг. Не мога да дам никакво друго обяснение.

Какъв майстор, а? Не, погледнете го само! Лъже като дърт циганин и при това не излъга с нито една дума. Много има да се уча от него.

— Но какво неприлично има в това да се среща с мен? Тя не е омъжена, свободна жена е, защо да не можем да бъдем заедно?

— Ами моля, предложи й да се премести при теб, поеми грижите за нея и за сина й, включително материалните, намери възможност да я регистрираш в Москва. Но ти не искаш, нали? Или не можеш. Ти искаш да спиш с жената, а честта да храни и облича нея и сина й благородно предоставяш другиму. Правилно ли е това според теб?

По дяволите! Не бях готов за подобен обрат. И нямах какво да възразя. Това, което каза Владимир, звучеше абсолютно идиотски, но беше толкова правилно, че не можех да намеря аргументи срещу него. Вбесих се до такава степен, че моментално избухнах. В този взрив се сля всичко: и присъдата на лекарите, и липсата на спортна перспектива за мен, и това, което предполагах за Лена, и моята стъпкана любов, и ядът ми към Володя заради приказките му за предназначението и че в нищо не съм успял, и усещането за пълна безпомощност от неговите последни думи. Получи се коктейл „Молотов“, който естествено незабавно гръмна.

— Но щом ти можеш, защо да не мога и аз? Нали ти си постъпил точно така — направил си на Лена дете и си я подхвърлил на брат си — хайде, братче, издържай любовницата и сина ми, храни ги, обличай ги и ги обувай, а аз, когато поискам, ще спя с нея. Какво, не е ли така? Не е ли така?

— Не викай — спокойно каза Володя, — ще те чуе Дана. Същото, само че с три тона по-тихо. Откъде ти хрумна всичко това?

— Видях как Лена тича при тебе, когато жена ти я няма вкъщи — намалих тона и започнах яростно да съскам аз.

— И какво от това? Ето, сега жена ми я няма, в командировка е, а тук сте и Дана, и ти. Какво, и с двама ви ли спя? Или поред?

— Правиш се, че не разбираш, а? Защото си много умен, нали? Мислиш, че не схващам защо жена ти никога не идва там? Тя знае всичко за Лена и й е неприятно да я вижда. Е, може да не е сигурна, но се досеща. И се примирява с това, защото разбира, че е стара и грозна, а Ленка е млада и хубава, така че по-добре ти да чукаш нея, отколкото кой знае коя. Поне е някаква гаранция, че няма да докараш СПИН вкъщи.

Ако той беше мъж на място, трябваше да ме пребие начаса. Вярно, едва ли би успял — все пак дори с моите травми аз съм много по-силен и опитен, но трябваше да опита. Но явно Владимир Олегович Руденко не беше мъж на място, защото мълчаливо изслуша целия поток на моята облечена в думи кипяща ярост, а после, когато потокът секна, ми доля чай.

— Заради това, което посмя да кажеш за жена ми, би трябвало веднага да те изгоня и никога повече да не ти подам ръка. — Той говореше тихо и някак замислено. — Но те извинява фактът, че си влюбен и си откачил от любов. Нямам намерение да ти обяснявам каквото и да било. Просто ми повярвай: нещата не стоят така. Не стоят така, както си мислиш.

— А как?

Аз все още кипях, но вече недотам, та да не разбирам, че май прекалих с приказките си.

— Вече ти казах: нищо няма да ти обяснявам. Ако не ти е достатъчна моята дума — какво пък, нищо не може да се направи.

— Не ми е достатъчна.

Той мълчаливо сви рамене, също като Дана, когато я притиснат страх и смущение. Да, гените не са шега работа!

— Ако не ме лъжеш и всичко наистина не е така, тогава ми кажи какво да правя — троснах се аз. — Защо брат ти е против? Защо ми забранява да свалям Лена?

— Вече ти обясних. Нямам какво да добавя.

Но аз не мирясвах.

— Защо тя идва при тебе, щом не сте любовници?

— За същото, за което идваш и ти. Ето, ти дойде, седиш, пиеш чай, разговаряш с мен, задаваш ми въпроси.

— И тя ли пи чай с тебе?

— Не — позасмя се той, — тя пи кафе.

— И често ли идва да пие кафе при тебе? — осведомих се ехидно.

— Зависи. Понякога често, понякога рядко.

Той се извърна, няколко секунди се взира в тъмния прозорец, после премести поглед към мен.

— Остави я, Паша. — Гласът му звучеше уморено и равнодушно. — Не я закачай. Нищо няма да излезе. Само ще я измъчиш и ще измъчиш и себе си.

— Откъде знаеш дали ще излезе, или няма да излезе? — озъбих се злобно. — Мислиш, че си толкова по-добър от мен, че няма смисъл да ти съпернича ли?

Володя отново помълча известно време.

— Кажи, Паша, ти винаги ли се контролираш толкова зле, или само днес?

— Абе, я си гледай работата!

Блъснах стола, изскочих в антрето, пъхнах нозе в обулата, грабнах си якето и изхвърчах на стълбището. Ха иди сега, че разбери дали спечелих, или загубих своя трети рунд.