Всичко наопаки

— Ще можеш. Макар и не веднага, но ще можеш. А ние за никъде не бързаме, нали така? Животът е дълъг, имаме време за всичко.

— Но аз не мога да имам деца.

— Е, какво да се прави… По принцип не е толкова сигурно — лекарите често грешат, и то не само за лошото, но и за хубавото. Ако съдбата пожелае, ще имаме деца, ако не — значи не. Не мисли за това, Муза, мисли, че ние се обичаме и скоро ще се оженим.

Не разбирах защо той се решава на това. Единственият отговор, който ми хрумваше, беше кратък и всеобхватен: ЛЮБОВ. Той толкова ме обичаше, че беше готов да се ожени за мен независимо от всичко.

Въпреки признанието постоянно ме преследваше усещането, че мамя Володя — та нали му разказах всичко, но скрих най-важното: че не го обичам. А може пък това да не беше най-важното?

Малко преди сватбата, когато аз за пореден път заговорих, че още не е късно да се откажем и нека той си намери по-подходяща съпруга, годна за телесни радости и майчинство, Володя каза:

— В една книга прочетох невероятно великолепни думи: бракът е договор между двама души за съвместно противостоене на жизнените трудности. Разбираш ли, Муза? Не се говори за легло, за секс, за продължаване на рода, а за съвместно противостоене. Рамо до рамо, гръб до гръб, лакът до лакът и пълно взаимно доверие. Да, на теб не ти харесва сексът. Но означава ли това, че с теб не можем или не бива заедно да се противопоставяме на трудностите на живота?

Бяхме по на двайсет и две години, аз завършвах института, Володя — университета, уж всичко ни беше еднакво, но аз имах чувството, че той е много по-възрастен, по-умен и по-мъдър от мен. И му повярвах.

Оженихме се. Родителите ни бяха щастливи. През първата година Володя много се стара да ме излекува и както сам се изразяваше — да ме разбуди. Беше нежен, търпелив, но нищо не излизаше. И макар че аз с всички сили се преструвах, за да не го разочаровам, у мен така и не се появи и най-малък интерес към секса. Скучно, неприятно и уморително. Вярно, вече не ме болеше. Но въпреки това…

Бях сигурна, че на него рано или късно ще му омръзне да се бори с болестта ми и той ще ме зареже. И в някакъв момент, когато за пореден път обмислях перспективата за неминуемия, както ми се струваше, развод, аз изведнъж разбрах, че на този свят нямам по-близък, по-скъп човек от Володя и ако той ме зареже, няма да го преживея. При мисълта, че мога да остана без него, истински ме заболя. Определено знаех, че това не е любов, защото не изпитвах страст, нито физическо привличане, но така и не разбрах какво ме привързва към него.

Мина цяла година, докато той стигна до извода, че опитите му да пробуди сексуалността у мен ми носят само мъчения. Преди това по настояване на родителите ми, които жадуваха за внуци, отидох на лекар, направих си изследвания и когато Володя ми каза резултатите, изпитах облекчение. Деца не бих могла да имам, така че мога да не се насилвам, като имитирам физическа любов. Всичко останало нямаше значение. Володя говореше за някакво лечение и за някакви хормони, но аз почти не го слушах, защото дори да имах достатъчно хормони, пак не бих искала никаква близост. Отново бих изпитвала отвращение и страх. Това не би могло да се оправи по никакъв начин. Няма да се лекувам, няма да има полза, а вредата може да се окаже огромна.

Продължавахме да спим в едно легло, но Володя престана да ме докосва. Не, той продължаваше да ме прегръща и ме целуваше ту по бузата, ту по челото, ту по затворените очи и аз усещах в неговите целувки истинска нежност, но всичко беше така… по приятелски ли да го кажа, по роднински. Той повече не настояваше за близост.

Но аз бях нормална жена, имам предвид — разумна, и разбирах, че един млад, здрав мъж не може да живее без секс, а ако може, това е вредно за здравето. И във всеки един момент бях готова да открия, че той си има друга жена.

Тя се появи. Много скоро. Дори по-скоро, отколкото бях предполагала. Володя правеше всичко, за да не науча, беше все така нежен и добър и ние все така можехме да разговаряме с часове и никога не ни беше скучно заедно. Но тя съществуваше, знаех го определено. Усещах го по промяната в поведението му. И всеки ден примирах в очакване той да не се прибере, да остане при нея завинаги. Или да дойде, да ми каже и… да си събере багажа. В живота ми няма да има по-страшен час. Ако той ме изостави, ще умра.

Но времето минаваше и нищо не се случваше. Ние прекарвахме заедно много време, ходехме на почивка, на театър и на гости, обсъждахме неговата и моята работа, общи познати и прочетени книги и с времето аз се успокоих. Да, друга жена има, може би същата, а може би вече друга, той спи с нея, но това няма никакво значение за мен. Бяхме сключили с него договор за съвместно противостоене на житейските несгоди и никога нямаше да извършим предателство един спрямо друг.