Всичко наопаки

Когато на шестнайсет години ти кажат, че няма да имаш деца, това изобщо не изглежда страшно. На тази възраст човек въобще не мисли за деца. Той мисли за любов — прекрасна, страстна и за цял живот. Аз бях обикновено момиче и също мечтаех за такава. Вярно, никога не съм била красавица, но благодарение на татковите връзки бях много модерно облечена и все пак привличах вниманието на момчетата. В първи курс ме ухажваше едно много хубаво момче, третокурсник, и дори ми се струваше, че съм влюбена до уши в него, но когато се стигна до сериозното… Аз изобщо не го исках това „сериозно“ нещо, но разбирах, че така трябва, ако искам да задържа любимия си и изобщо да бъда на ниво.

Беше ужасно. Болеше. Страхувах се. Пред очите ми непрекъснато бяха онези четиримата и ми се струваше, че отново ме изнасилват в тъмната пуста градинка, и плачех, дърпах се и молех: „Недей, недей, престани!“. Моят приятел остана толкова разочарован, че никога повече не ме заговори.

Бях на двайсет, когато абсолютно същото се случи за втори път, вече не със студент, а с млад неженен научен сътрудник в един московски музей, където ходехме на практика. Струваше ми се, че с него имаме много общи интереси и той е много образован, фин и изобщо, прекрасен. Но аз пак виках, плачех, дърпах се и пак ме болеше, и се страхувах. Моят фин и образован любим ме нарече глупачка и психопатка и престана да се обажда.

Аз внимателно слушах разговорите на приятелките ми, четях книги и гледах филми, опитвах се да разбера какво не ми е наред — защо всички толкова се стремят към секса, а аз изобщо не го искам? Какво трябва да се случи, че и аз да го пожелая? Някак не е прието да разговаряш за това с родителите си, а с връстниците ми не ми се искаше, за да не ме сметнат за непълноценна и да започнат да ми се подиграват. Днес професията на сексопатолога е много популярна, а тогава, в средата на осемдесетте, да потърсиш помощта на такъв специалист беше едва ли не по-срамно, отколкото да се лекуваш при психиатър или венеролог, така че бях принудена сама да се ровя в наличната информация.

Фригидност, провокирана от психотравмираща ситуация — това беше отговорът, който успях да формулирам криво-ляво. Не знаех какво да правя. И реших да оставя нещата на самотек: каквото ще става, да става. Явно такава ми е била съдбата…

Познавах Володя Руденко практически от детството ни, нашите родители бяха приятели, а ние с него бяхме връстници. И когато мама и татко започнаха усилено да ми го предлагат за съпруг, аз се съгласих. Беше ми все едно. Не го исках, но не исках и никого другиго. Давах си сметка, че няма да бъда за него нито пълноценна съпруга, нито майка на децата му, така че той най-вероятно скоро ще се разведе с мен.

Започнахме да излизаме, аз с всички сили се преструвах, че съм влюбена, че той много ми харесва, а когато се озовахме в леглото, си казах: „Търпи, Муза, мълчи и търпи“. Много се стараех да не се разплача, да не запищя и да не го отблъсна, макар че пак ме болеше. Успях. Изтърпях всичко и бях сигурна, че Володя нищо не е забелязал и е останал напълно доволен.

Но се оказа, че моите старания са отишли на вятъра.

— Ти се чувстваше зле. — Володя не питаше, той беше сигурен и за миг аз се обърках. — Не се опитвай да ме лъжеш, ти се чувстваше зле и май дори те болеше. Винаги ли е така с тебе, или аз направих нещо не както трябва?

— Винаги — изтървах се аз, преди да успея да обмисля ситуацията.

— И знаеш ли защо? Знаеш ли причината?

Аз мълчаливо кимнах и изведнъж се разплаках. Той дълго ме утешава, успокоява ме и ме гали по главата и по голите рамене, докато сълзите ми пресъхнаха. А когато пресъхнаха, изведнъж му разказах всичко. Той беше толкова прекрасен, толкова добър и аз толкова отдавна го познавах, че реших да не го лъжа и да му кажа истината, докато не е станало късно, докато още не сме женени и можем да се откажем от намеренията си.

— Това е ужасно — тихо каза той, докато все още ме държеше в прегръдките си. — Горкото ми момиче. Какво си понесла…

— Кой ще каже на родителите? Ти или аз? — Сметнах, че е време да прехвърля разговора в практическо русло. Освен това, след като облекчих съвестта си, аз веднага започнах да се разкайвам за собствената си откровеност.

Той се отдръпна и ме погледна с недоумение.

— Какво да каже?

— Че няма да има сватба. Ти ли ще им кажеш? Или аз?

— Не искаш ли да се омъжиш за мен?

— Не, вероятно сега ти няма да искаш да се ожениш за мен. Извинявай, Володенка, ти толкова ме обичаш, а аз… виждаш каква се оказах… Непълноценна.

— Не говори глупости. — Той се усмихна и ме прегърна. — Та нали ме обичаш?

— Много. Много те обичам.

Не беше вярно, но аз не посмях да му кажа истината. Все пак това щеше да бъде чудовищно жестоко, защото преди това постоянно му бях повтаряла, че го обичам.

— И аз те обичам. Значи ще бъдем заедно.

— Но ти ще се чувстваш зле с мен!

— От къде на къде? Заедно ще се чувстваме много добре.

— Аз не мога да ти бъда съпруга в пълния смисъл на думата.