Възмездието

Слънцето вече беше залязло и светлината на превалящия ден бе ясна и обагрена в синьо. Вятърът бе стихнал и птиците пееха своите последни песни преди настъпването на нощта. Чух шумолене в тревата и вдигнах поглед, за да видя как насред сечището в далечината се появи заек. Отпих от чая, без да откъсвам поглед от него. Той се втренчи в мен с големите си диви очи и няколко мига застина така, преди отново да потъне в гората. Чаят беше тръпчив, с мирис на дим.

Две битки бяха вече зад гърба ни, очакваха ни още три, ако трябваше да се вярва на пророчеството — предстояха ни две победи и една загуба.

Четвърта глава

Месец по-рано, след като Ширакава Каеде тръгна с братята Мийоши към храма в Тераяма, Муто Шизука пое към тайното село на своето семейство от Племето, скрито в планината отвъд Ямагата. Каеде бе плакала, когато двете се сбогуваха, бе тикала пари в ръцете й и бе настоявала да вземе един от товарните й коне и да го върне, когато може, но Шизука знаеше, че бързо щеше да бъде забравена, щом Каеде се събереше с Такео.

Шизука бе дълбоко обезпокоена, че трябваше да остави Каеде, а прибързаното й решение да се омъжи за Такео я изпълваше с тревога. Яздеше безмълвно, размишлявайки над лудостта на любовта и над бедствието, което този брак щеше да представлява за тях. Не се съмняваше, че двамата щяха да се оженят — сега, когато съдбата ги бе събрала отново, нищо не можеше да ги спре. Но се боеше какво можеше да се случи с тях, след като вестта стигнеше до Араи. А когато мислите й се върнаха към владетеля Фудживара, усети, че я побиват тръпки въпреки пролетното слънце. Знаеше, че той щеше да бъде дълбоко оскърбен, истински наранен, свиреп и вбесен, и се страхуваше от онова, което можеше да стори за отмъщение.

С нея яздеше Кондо, чието настроение не беше по-различно от нейното. Изглеждаше потиснат и раздразнен, задето Каеде го бе освободила така внезапно. На няколко пъти възкликна:

— Можеше да ми има повече доверие! След всичко, което сторих за нея! Заклел съм се да й служа в края на краищата! Никога не бих сторил нещо, което да й навреди.

„Каеде е омаяла и него, помисли си Шизука. Тя разчиташе на Кондо и това го ласкаеше. Толкова често прибягваше до помощта му; сега вече ще се обръща към Такео.“

— Заповедта да заминем бе на Такео — каза тя. — Той е прав. Не може да има доверие на никого от нас.

— Ама че бъркотия — рече мрачно Кондо. — Къде да отида сега, се питам? Харесваше ми при господарката Ширакава. Мястото ми допадаше — той отметна глава и изсумтя.

— Фамилията Муто може да имат нови указания и за двама ни — отбеляза лаконично Шизука.

— Вече остарявам — измърмори той недоволно. — Не бих имал нищо против да се отдам на спокоен живот. Ще освободя място на младото поколение. Само да имаше повече от тях!

Той обърна глава и й отправи една от ироничните си усмивки. Имаше нещо в изражението му, което я смущаваше, някаква топлина, скрита зад иронията. С характерната си сдържаност й показваше, че не е безразличен към нея. Откакто бе спасил живота й на пътя към Ширакава предишната година, между тях съществуваше скрито напрежение. Тя му бе признателна и даже по едно време смяташе, че може да спи с него, но после бе започнала връзката между нея и доктор Ишида — лекаря на владетеля Фудживара — и тя вече желаеше единствено медика.

Макар че, помисли си Шизука печално, това едва ли бе практично. Бракът на Каеде с Такео фактически щеше завинаги да я раздели от Ишида. Тя нямаше никаква представа, как би могла да се види с лекаря отново. На сбогуване той се бе държал топло, беше настоял да се върне колкото се може по-скоро, и дори бе стигнал дотам да й каже, че тя ще му липсва, но как би могла да се върне при него, след като вече не служеше на Каеде и не беше част от нейното обкръжение? Двамата бяха поддържали връзката си в пълна тайна, но оттук нататък, ако Фудживара научеше за отношенията им, тя имаше всички основания да се бои за безопасността на лекаря.

Мисълта, че може повече никога да не види този мил и интелигентен мъж, я покруси. „С нищо не съм по-добра от Каеде, помисли си тя. Вярно, човек никога не стига до възрастта, в която вече не позволява да бъде изгорен от любовта.“

Минаха през Ямагата и продължиха нататък още двайсетина километра до едно селце, където спряха да пренощуват. Кондо познаваше ханджията; може би дори бяха роднини, макар че Шизука не си направи труда да провери. Както се опасяваше, той й показа, че иска да спи с нея, и тя видя разочарованието в очите му, когато се извини, че е изтощена, но той не настоя, нито се опита да я принуди, както би могъл да стори. Тя изпита признателност и после се подразни, че се е почувствала по този начин.

Но на следващата сутрин, след като бяха оставили конете в странноприемницата и бяха поели пеша нагоре в планината, Кондо каза:

— Защо не се оженим? От нас ще излезе добър екип. Ти имаш две момчета, нали? Бих могъл да ги осиновя. Не сме толкова стари, че да нямаме и общи деца. Твоето семейство би одобрило…