Възмездието

По това време търпението ми вече бе на изчерпване. Мислех, че от Племето ме разиграват, подозирайки, че никога нямаше да проявя безпощадността, която ми бе нужна да се разправя с тях. Заповядах всички възрастни от фамилията Кикута, които бяха арестувани, да бъдат обесени и същата нощ изпратих патрули в още петдесет и дори повече къщи с нареждането да убият всички там освен децата. Надявах се да пощадя живота на малките, но членовете на Племето предпочетоха да отровят собствените си деца, отколкото да ги оставят на мен. Старците се върнаха при мен, но предложението ми вече не беше в сила. Единственият избор, който им бе предоставен сега, беше между отровата и меча. Те и двамата погълнаха отрова на място.

Неколцина избягаха в провинцията. Не разполагах с достатъчно хора, за да ги преследвам. Повечето останаха укрити в скривалища, както бях сторил и аз преди време, или в тайни села в планината. Никой не би могъл да ги открие освен мен, който ги познаваше и бе трениран от самите тях по техния начин. Вече ми призляваше от собствената ми безпощадност, бях ужасен, че сега подлагам на сеч семейства, както бе посечено и моето собствено, но не виждах друга възможност и не смятам, че съм бил жесток. Предоставях им бърза смърт; не ги разпъвах на кръст, не ги горях живи, нито ги бесех с главата надолу. Целта ми бе да изкореня едно зло, не да тероризирам хората.

Това не бе популярна мярка сред класата на воините — те бяха имали изгода от услугите на тези търговци, бяха се снабдявали със соеви продукти и вино, бяха заемали пари и понякога се бяха възползвали от другата, по-тъмната търговия — убийството. Това засили недоверието им към мен. Опитвах се да ги ангажирам да обучават хора и да охраняват границата, докато аз надзиравах възстановяването на стопанството. Бях нанесъл жесток удар на класата на търговците, премахвайки онази част от тях, която принадлежеше към Племето, но, от друга страна, им бях отнел всичките преимущества във владението и бях пуснал голяма част от богатството, което по-рано те държаха изцяло, да се върти в системата. В продължение на две седмици изглеждаше, че още преди зимата ще се изправим пред сериозен недостиг на стоки от първа необходимост, но после разкрихме група предприемчиви селяни, чиято търпимост към изнудванията на Племето се бе изчерпала и които варяха и дестилираха тайно в ограничени количества и знаеха достатъчно за процеса, за да оглавят производството. Предоставихме парите, за да ги уредим в доскорошните помещения на Племето, и срещу това взехме шейсет части от стоте за хазната на владението. Това обещаваше да се превърне в толкова доходоносно дело, че щеше да ни е нужно да прибираме не повече от трийсет части от оризовата реколта, което на свой ред ни направи популярни сред земеделците и селяните.

Разпределих другите имоти на Племето сред онези, които бяха дошли с мен от Тераяма. Предоставих на низвергнатите едно малко селце на брега на една река и те незабавно се заловиха да щавят кожите от мъртвите коне. Изпитах облекчение, че тези хора, които ми бяха помогнали толкова много, вече бяха уредени с подслон и поминък, но закрилата, която им осигурявах, озадачаваше старейшините и засилваше подозренията им.

Всяка седмица пристигаха все нови и нови воини на Отори, за да се присъединят към мен. Основната част от армията на клана, която се бе опитала да ме обгради при Тераяма, ме бе преследвала до реката, която бяхме прекосили с помощта на построения от низвергнатите плаващ мост, и все още лагеруваше там, упражнявайки контрол над пътищата между Ямагата, Инуяма и Западната провинция, и очевидно с тези свои действия създаваше грижи и на Араи.

Повечето следобеди ходех при Каеде в помещението за чаена церемония и там заедно с Макото и братята Мийоши обсъждахме нашата стратегия. Най-голямото ми опасение беше, че ако останех твърде дълго, където бях, щях да бъда обграден от Отори на север и от Араи на югоизток. Знаех, че по всяка вероятност Араи щеше да се върне в своя град Кумамото през лятото. Не можех да се надявам, че ще съм в състояние да воювам на два фронта. Решихме, че вече е време да пратим Кахей и Гемба при Араи, за да се опитаме да постигнем някакво примирие, макар и за кратко. Осъзнавах, че нямаше с какво особено да вляза в тези преговори — нашият кратък съюз срещу Ийда, наследството на Шигеру и архивът за дейността на Племето. От друга страна, бях предизвикал яростта му с изчезването си преди време и го бях оскърбил с брака си, а и допусках, че гневът му към Племето може да е бил обуздан по целесъобразност.