Възмездието

— Вземете го! — изкрещя мъжът. — Убийте го! Аз самият трябваше да го сторя. После убийте и мен, че да се свърши с тия мъки.

Макото скочи от коня си, за да грабне детето. То се вкопчи във врата на баща си като маймунче и зарида.

— Оставете ги — рекох, също слязох от коня и подадох юздите на Джиро. — Не можем да ги насилваме — огледах мъжа, като се стараех да не срещам погледа му; след като ме стрелна за миг, той повече не вдигна очи към мен. — С каква храна разполагаме?

Джиро отвори дисагите и извади ориз, увит в келп13 и поръсен с мариновани сливи и суха риба.

— Искам да разговаряме насаме — казах на мъжа. — Двамата с детето ще седнете ли да похапнете с мен? — той преглътна мъчително, втренчил поглед в храната. Детето усети мириса на риба, обърна глава и протегна ръчица към Джиро. Бащата кимна. — Пуснете го — наредих на хората си и взех храната от Джиро. Пред една от колибите имаше обърната лодка. — Ще седнем там.

Поех към нея, а мъжът ме последва. Аз седнах, а той коленичи в нозете ми, свел глава в поклон. Остави детето на пясъка и натисна и неговата глава. То беше спряло да хълца, но от време на време подсмърчаше шумно. Аз протегнах ръка с храната и прошепнах първата молитва на Скритите, като през цялото време наблюдавах лицето на мъжа. Устните му беззвучно заредиха думи. Той не пое храната. Детето се пресегна и понечи да заплаче отново. Бащата каза:

— Ако се опитвате да ми устроите капан, нека Тайният ви прости — произнесе втората молитва и взе една оризова топка. Разчупи я на парчета и я даде на сина си. — Поне детето ми ще е вкусило ориз, преди да умре.

— Не ти залагам никакъв капан — подадох му втора топка ориз, която той натъпка в устата си. — Аз съм Отори Такео, наследник на клана Отори. Но съм отгледан сред Скритите и някогашното ми име бе Томасу.

— Нека Той ви благослови и пази — рече мъжът и пое рибата от ръката ми. — Как избрахте точно мен?

— Когато каза, че е трябвало да убиеш себе си и сина си, ти за миг отправи очи нагоре, сякаш в молитва.

— Молил съм се много пъти на Тайния да ме вземе при себе си. Но нали знаете, на мен ми е забранено да убия себе си или сина си.

— Тук само Скрити ли сте?

— Да, поколения наред, откакто учителите са дошли от Голямата земя. Никога не са ни преследвали за вярата ни. Господарката на владението, която умря миналата година, ни защитаваше. Но разбойниците и пиратите ставаха все по-дръзки и многобройни, а и те знаят, че не можем да им се опълчим — той откъсна парченце риба и го подаде на сина си. Момченцето я стисна в юмрук и се втренчи в мен. Очите му бяха зачервени и гурелясали, а лицето — мръсно и набраздено от сълзи. Внезапно то отправи към мен лека, плаха усмивка.

— Както ти казах, жена ми наследи това владение от господарката Маруяма. Кълна ти се, че ще го очистим от всички разбойници и ще ви осигурим безопасност. Познавах сина на Терада в Хаги и сега трябва да говоря с него.

— Има един човек, който може да ви помогне. Няма деца и доколкото съм чувал, вече е бил в Ошима. Ще се опитам да го открия. Идете в светилището. Свещениците избягаха, тъй че няма никой, но можете да използвате постройките и да оставите там хората и конете си. Ако реши да ви заведе, ще дойде при вас довечера. Ошима е на половин ден с лодка и трябва да тръгнете по време на прилива — или сутрин, или вечер. Ще оставя той да реши.

— Няма да съжаляваш, че си ни помогнал — рекох.

За първи път на лицето му трепна усмивка.

— Ваше благородие може да съжалява, щом се озове на Ошима — станах и поех обратно към хората си. Не бях изминал и десет крачки, когато чух да ме вика: — Господарю! Владетелю Отори! — щом се обърнах, той дотича до мен, а детето се заклатушка след него, като продължаваше да смуче парченце риба. Той каза неловко: — Значи ще убивате?

— Да — отвърнах. — Убивал съм и ще убивам отново, ако ще да бъда прокълнат за това.

— Дано Бог се смили над вас — прошепна той.

Слънцето захождаше сред алено зарево и върху тъмния пясък легнаха сенки. Чайки извисиха скръбни гласове подобно на изгубени души. Вълните заливаха камъните и се отдръпваха с тежка въздишка.

Постройките на светилището бяха запуснати, гредите — осеяни с лишеи, прогниващи под покритите с мъх дървета, изкривени в причудливи форми от северните ветрове на зимата. Сега обаче нощта бе безветрена, душна и безмълвна; придиханието на вълните се смесваше с пронизителното жужене на цикади и комари. Оставихме конете да пасат в запуснатата градина и да пият от изкуствените езера. В тях нямаше риба, която явно е била изядена отдавна; от време на време се разнасяха окаяно квакане на самотна жаба и зов на кукумявки.

Джиро стъкна огън със зелено дърво, за да гони насекомите, и всички хапнахме по малко от храната, която си бяхме донесли, като я разделихме на дажби, тъй като очевидно тук нямаше да намерим нищо за ядене. Наредих на хората си първо да поспят; известно време долавях приглушените им гласове, които скоро стихнаха, заменени от равномерното им дишане.

— Ако този човек не се появи нощес, тогава какво? — попита Макото.

— Мисля, че ще дойде — отвърнах.