Възмездието

Макото бе мълчалив и сдържан в присъствие на Каеде, но когато бяхме заедно насаме, си говорехме така, както могат само най-близки приятели. Той ме бе виждал, когато бях най-слаб и най-уязвим, и аз му се доверявах така, както на никого другиго. Откривах сърцето си пред него и освен Каеде само той знаеше, че бях в непрестанно очакване на нападение от страна на Племето, както и че ненавиждах онова, което ми се налагаше да върша, за да ги изтръгна от корен. Единственото, което го нараняваше дълбоко, бе силата на любовта ми към Каеде. Ревнуваше вероятно, макар че се опитваше да го скрие; освен това смяташе, че в чувството ми има нещо неестествено; не беше подобаващо за един мъж да изпитва такава страст към своята съпруга. Той не говореше за това, но аз виждах неодобрението, изписано на лицето му.

Макото беше взел Джиро под крилото си със своята обичайна ненатрапчива грижовност и намираше време да го учи на четмо и писмо, както и да го тренира с тояга и копие. Джиро се оказа добър ученик. Изглеждаше порасъл с няколко сантиметра през лятото, а освен това започна да заяква, тъй като вече се хранеше добре. От време на време му предлагах да се върне при семейството си в Киби и да им помогне с реколтата там, но той помоли да му разреша да остане, като се закле, че ще служи или на мен, или на Макото до края на живота си. Беше типичен представител на повечето синове на земеделци, дошли да се бият за мен — находчив, смел, силен. Въоръжавахме ги с дълги копия и ги обличахме с кожени брони, като ги разпределяхме в отряди по двайсет души, всеки със собствен предводител. Всички, които показваха нужните способности, подготвяхме за стрелци. Смятах ги за едно от най-големите си постижения.

Следобед на третия ден стигнахме крайбрежието. Не беше така мрачно и пусто, както около Мацуе; всъщност в този късен летен ден изглеждаше красиво. От спокойното море, чийто цвят бе тъмносин, почти индигов, рязко се издигаха няколко острова със стръмни брегове. Бризът набраздяваше повърхността с триъгълни вълни, наподобяващи остриета на кинжали. Островите изглеждаха необитаеми и нищо не нарушаваше плътната зеленина от борове и кедри, която ги обгръщаше.

Далеч пред нас, едва видим в маранята, различихме масивния силует на Ошима. Конусът на вулкана му се скриваше в облаците. Отвъд, извън полезрението ни, беше град Хаги.

— Вероятно това е леговището на дракона — рече Макото. — И как възнамеряваш да го доближим?

От скалата, на която бяхме спрели с конете си, пътят водеше надолу до малък залив с разположено в него рибарско селце — няколко паянтови къщи, издърпани върху едрия пясък лодки, порти към светилището на морското божество.

— Можем да вземем от там една лодка — рекох неуверено, тъй като мястото изглеждаше безлюдно.

Огньовете, които рибарите палят, за да добиват сол от морската вода, сега представляваха само купчини черни и овъглени пънове; не се долавяха никакви признаци на движение.

— Никога не съм се качвал в лодка — възкликна Джиро — освен през реката!

— И аз — каза ми едва чуто Макото, докато обръщахме конете в посока към селото.

Обитателите вече ни бяха видели и се втурнаха да се крият. Докато приближавахме, се опитаха да избягат от нас. Красотата на мястото беше измамна; бях виждал много обеднели люде из Трите провинции, но тези бяха далеч по-бедни и по-окаяни. Хората ми се втурнаха след един от тях, който търчеше, залитайки покрай брега — бе понесъл на ръце около двегодишно дете. Догониха ги лесно, тъй като момченцето затрудняваше движението му, и ги върнаха обратно. Синът плачеше, но бащата имаше вид на човек отвъд скръбта или страха.

— Няма да ти причиним зло, нито ще ти вземем нещо — рекох. — Търся човек, който да дойде с мен до Ошима.

Той се втренчи в мен — върху лицето му бе изписано изумление. Един от мъжете, които го държаха, го зашлеви силно.

— Отговаряй, когато негово благородие те пита нещо!

— Негово благородие? Това, че е господар, няма да го спаси от Терада. Знаете ли как наричаме Ошима? Портата към ада!

— Ад или не, трябва да отида там — рекох. — И ще платя.

— Че на нас за какво ни е сребро? — попита той горчиво. — Ако някой разбере, че имам сребро, ще ме убие заради него. Жив съм само защото вече не притежавам нищо, което си струва да се открадне. Разбойниците вече взеха жена ми и дъщерите ми. Синът ми още сучеше, когато отвлякоха майка му. Хранех го с парцали, потопени във вода и саламура. Дъвчех риба и му давах от собствената си уста като на чайка. Не мога да го оставя, за да дойда с вас на сигурна смърт в Ошима.

— Тогава ми намери някого, който да ме заведе — рекох. — Когато се върнем в Маруяма, ще пратя войници да унищожат разбойниците. Това владение сега принадлежи на съпругата ми Ширакава Каеде. Ще направим така, че тук да стане безопасно за вас.

— Няма значение, чие е, ваше благородие никога няма да се завърне от Ошима.

— Вземете детето! — нареди гневно на хората ни Макото, след което се обърна към рибаря: — Той ще умре, ако не се подчиниш!