Възмездието

Не хранех илюзии и за евентуалния мир с Отори. Не можех да преговарям с чичовците на Шигеру, а те никога нямаше да се откажат от властта в моя полза. В клана вече цареше такова разцепление, че той се намираше кажи-речи в състояние на гражданска война. Нападнех ли главната им армия, дори и да постигнехме победа, те просто щяха да се изтеглят обратно в Хаги, където лесно можеха да отблъскват атаките ни, докато зимата ни победи. Въпреки възстановяването на владението Маруяма ние не разполагахме с достатъчно сили за продължителна обсада на такова разстояние от седалището си.

Бях избягал от армията на Отори, възползвайки се от помощта на низвергнатите, които никой друг не би и помислил да доближи, и сега започвах да се питам как бих могъл да ги изненадам отново. Разсъждавах за града и си представях разположението му в лоното на залива, така добре защитим откъм сушата и толкова уязвим откъм морето. След като не можех да се добера до Хаги по суша, нямаше ли да е възможно да го сторя по вода?

Военна сила, която би могла да бъде превозена скоростно по море — не познавах военачалник с такава армия. При все това историята ни разказва как преди стотици години огромна армия е отплавала от материка и сигурно е щяла да победи, ако Осемте острова не са били спасени от буря, пратена от Всевишния. Мислите ми непрестанно се връщаха към Терада Фумио — мой приятел от Хаги, който бе избягал със семейството си на остров Ошима. Фумио ме бе научил да плувам, от разказите му бях усвоил много неща, свързани с кораби и плаване по море, а и той мразеше чичовците на Шигеру колкото аз. Дали не можех сега да го направя свой съюзник?

Не говорех открито за тези свои идеи, но една вечер, след като другите се бяха оттеглили, Каеде, която ме наблюдаваше непрестанно и познаваше всичките ми настроения, попита:

— Мислиш да атакуваш Хаги по някакъв друг начин, нали?

— Докато живеех там, се сприятелих със сина на фамилията Терада, потомствени рибари. Владетелите Отори вдигнаха данъците върху улова им до такава степен, че те взеха лодките си и отплаваха за Ошима — един остров срещу северозападния бряг.

— Станали са пирати?

— Пазарите бяха затворени за тях; не беше възможно да преживяват само от риболов. Мисля да ги посетя. Ако Терада разполагат с достатъчно сили и средства и са готови да ми помогнат, ще стане възможно да превземем Хаги откъм морето. Но това трябва да стане тази година, което означава, че ми се налага да замина преди началото на тайфуните.

— Защо трябва да ходиш лично? — попита Каеде. — Проводи пратеник.

— Фумио би ми се доверил, но не мисля, че роднините му биха разговаряли с някой друг. Сега, когато дъждовете вече отминаха, Кахей и Гемба трябва да поемат незабавно към Инуяма. Аз ще тръгна с още неколцина от хората си — Макото, може би и Джиро.

— Нека дойда с теб — помоли Каеде.

Помислих за усложненията, които неминуемо щяха да възникнат, ако пътувах със съпругата си, тъй като трябваше да взема поне още една жена, която да я съпровожда, да намирам подходящи места за нощуване…

— Не, остани тук със Сугита. Не искам и двамата едновременно да отсъстваме от владението. Амано също ще остане.

— Ще ми се да бях Макото — рече тя. — Ревнувам от него.

— И той от теб — отвърнах шеговито. — Според него прекарвам твърде много време в разговори с теб. Съпругата е за едно — да осигурява наследници. Всичко останало мъжът трябва да търси у другарите си.

Казах го на шега, но тя възприе думите ми сериозно.

— Трябва да ти родя дете — беше стиснала устни, но видях, че очите й плувнаха в сълзи. — Понякога ме е страх, че повече никога няма да зачена. Само ако детето ни не беше умряло!

— Ще имаме други деца — рекох. — Все момичета, до едно красиви като майка си — притеглих я в обятията си. Беше топла спокойна нощ, но кожата й бе студена и тя трепереше.

— Не отивай — помоли Каеде.

— Ще отсъствам най-много седмица.

На другия ден братята Мийоши потеглиха за Инуяма да защитят моето дело пред Араи и да потърсят съюз, а ден по-късно аз тръгнах с Макото за крайбрежието. Каеде все още бе разстроена и двамата се разделихме с известна хладина. За първи път не успяхме да постигнем съгласие помежду си — тя искаше да дойде с мен; можех да й го позволя, но не го сторих. Тогава не знаех колко дълго и колко много щяхме да страдаме двамата, преди да я видя отново.

При все това поех на път с ведро настроение, съпровождан от Макото, Джиро и още трима души. Потеглихме в одежди без отличителни знаци, за да можем да се придвижваме бързо, без излишни официалности. Радвах се, че напускам крепостния град за известно време, и бях доволен, че поне през този период ще оставя настрана безмилостното си дело по унищожението на Племето. Проливните дъждове бяха свършили, въздухът бе чист, а небето — наситено синьо. По пътя навсякъде съзирахме признаци за това, как земята постепенно се завръщаше към предишното си състояние на разцвет. Оризищата плуваха в искряща зеленина, реколтата щеше да е изобилна; поне тази зима нямаше да гладува никой.