Възмездието

— Изглежда, Такео е тръгнал срещу Фудживара и се е натъкнал на армията на Араи. Бил е принуден да отстъпи. Оттам нататък всичко е твърде неясно. В Западната провинция имаше силен и твърде ранен тайфун. Връхлетял е двете армии близо до крайбрежието. Никой още не знае какъв е изходът.

— Ако Араи победи Такео, какво ще стори с него? — попита Шизука.

— Това се питат всички! Някои казват, че ще го екзекутира, а други — че няма да смее заради репутацията на Такео. Трети пък твърдят, че ще сключи съюз с него срещу Отори в Хаги.

— Близо до крайбрежието ли? — попита Кенджи. — Коя част по-точно?

— Недалеч от някакво градче — Шухо, струва ми се. Аз самият не познавам областта.

— Шухо ли? — повтори Кенджи. — Никога не съм бил там, но казват, че има красиво естествено езеро, което винаги съм искал да посетя. Отдавна не съм пътувал. Времето е великолепно за целта. По-добре ще е вие двамата да дойдете с мен.

Звучеше непринудено, но Шизука долови припряността му.

— Ами момчетата? — попита тя.

— Ще ги вземем с нас; за тях ще е полезен опит, а може дори да ни потрябват уменията на Таку — Кенджи се изправи. — Трябва да тръгнем незабавно. Ще си изберем коне в Ямагата.

— Какъв ви е планът? — попита Кондо. — Ако ми позволите да попитам, възнамерявате ли да се погрижите Такео да бъде премахнат?

— Не точно. Ще ти обясня по пътя — щом Кондо се поклони и напусна стаята, Кенджи каза тихо на Шизука: — Може и да успеем да стигнем навреме да му спасим живота.

Девета глава

Никой не говореше, докато яздехме, но отношението на Акита и воините му изглеждаше вежливо и почтително. Надявах се да съм спасил хората си и Хироши, но не очаквах собственият ми живот да бъде пощаден. Бях благодарен на Араи за това, че бе наредил да се отнасят с мен като с владетел от клана Отори — един от собствената му класа — и че не ме подложи на унижение, но си мислех, че или ще заповяда да бъда екзекутиран, или ще ми предостави възможността сам да си отнема живота. Въпреки възпитанието от детството ми, въпреки словата на Джо-Ан и обещанието ми към Каеде, знаех, че нямаше да имам друг избор, освен да се подчиня.

Тайфунът бе прочистил въздуха от влажността и утринта бе ясна и чиста. Мислите ми притежаваха същата яснота — Араи ме бе победил; аз се бях предал; щях да му се подчиня и да направя онова, което ми наредеше. Започнах да разбирам защо воините хранеха такова уважение към своя кодекс. Той правеше живота твърде лесен.

Думите на пророчеството изплуваха в съзнанието ми, но аз ги изтласках. Не исках нищо да ме отклонява от правилния път. Хвърлих поглед към Хироши, който яздеше до мен с изпънати рамене и високо вдигната глава. Старият кон пристъпваше невъзмутимо и от време навреме изпръхтяваше от удоволствие, наслаждавайки се на топлото слънце. Замислих се над възпитанието, което бе направило храбростта втора природа на това момче. Той знаеше по инстинкт как да се държи с достойнство; при все това съжалявах, че е толкова малък, а вече му се налага да преживее поражение и да прояви покорство пред врага.

Навсякъде около нас личаха следите на опустошението, оставени от тайфуна, който бе връхлетял крайбрежието. Къщи без покриви, огромни изкоренени дървета, пометени оризища и придошли реки, в които, притиснати от отпадъци, се носеха труповете на удавени волове, кучета и други животни. За момент изпитах тревога за земеделците в Маруяма, запитах се дали защитите, които бяхме изградили, са се оказали достатъчно здрави да предпазят нивите им, и какво щеше да стане с тях, ако Каеде и аз не бъдехме там да ги закриляме. Кому принадлежеше владението сега и кой щеше да се грижи за него? Беше мое за едно кратко лято, но аз вече скърбях, че съм го загубил. Бях вложил цялата си енергия във възстановяването му. Без съмнение членовете на Племето също щяха да се върнат и да накажат онези, които ги бяха изместили, след което щяха отново да се заемат със своя жесток занаят. И никой освен мен не можеше да ги спре.

Когато приближихме градчето Шухо, видяхме как хората на Араи претърсваха наоколо за храна. Дадох си сметка за допълнителното бреме, което тази огромна армия от хора и коне стоварваше върху земята. Всичко, което вече бе прибрано, щеше да бъде отнето, а реколтата, останала по нивята, бе унищожена от тайфуна. Надявах се селяните да притежават тайни оризища и скрити складове, защото иначе щяха да гладуват през зимата.

Градчето Шухо бе известно със своите многобройни студени извори, които образуваха езеро с блестящ син цвят. Водата му се смяташе за лековита и бе посветена на богинята на късмета. Вероятно затова мястото изглеждаше ведро и изпълнено с живот въпреки нахлулата войска и нанесените от бурята поражения. Прекрасният ден сякаш вещаеше завръщането на сполуката. Жителите вече се бяха заели да поправят и да изграждат отново, като си подхвърляха шеги и дори пееха. Ударите на чукове и стърженето на триони се носеха като жизнерадостна песен на фона на бълбукащата вода от придошлите потоци.