Законът на невинността

Докато Дженифър отваряше куфарчето си, за да извади документа, Бърг се спря до масата на защитата на излизане.

— Ти наистина ли мислиш, че имам нещо общо с това? Че дори съм знаела за него?

Вдигнах поглед към нея за миг, след това отговорих:

— Не знам, Дейна. Знам само, че още от първия ден се опитваш да наклониш терена, така че топката да се търкаля към теб. Дай ми причина да не го вярвам. Иди и намери портфейла.

Тя се намръщи и се отдалечи, без да отговори.

— Ето — каза Дженифър.

Взех призовката и станах.

— Ще тръгвам — каза тя. — Кажи ми, ако има проблем.

— Добре. Да говорим утре сутринта. И благодаря за днес.

— Няма проблем. Ще го занесеш ли на Сиско?

— Да, но мисля да отида с него, да видя дали не мога да раздрусам малко клетката.

— Пожелавам ти късмет. ФБР обикновено не се поддават на раздрусване.

Отидох при секретаря на Уорфийлд и го помолих да се обади на съдията преди тя да стигне до кабинета си и да я попита дали може да ме приеме и да подпише призовка. Той неохотно звънна и видях леката изненада на лицето му, когато съдията очевидно му каза да ме прати при нея.

Секретарят отвори ниската врата и ме пусна в коридора към кабинета. Коридорът бе продължение на пространството му, там имаше шкафове от едната страна и голям принтер и бюро от другата. Минах през още един коридор, с много врати към кабинети на съдии.

Този на Уорфийлд беше вляво и вратата му бе отворена. Тя седеше зад бюрото си, бе окачила черната тога на закачалка.

— Имате призовка за мен ли? — попита тя.

— Да, госпожо съдия — казах. — Призовка за документи.

Подадох през бюрото документа, който бе изготвила Дженифър. Стоях прав, докато съдията го четеше.

— Това е федерално дело — каза тя.

— Става въпрос за ФБР, но призовката е щатска — обясних.

— Виждам, но знаете, че се движите по тънък лед. ФБР няма да реагира на щатска призовка. Трябва да минете през администрацията на главния прокурор, Холър.

— Някои биха казали, че тъкмо минаването през администрацията на главния прокурор е движение по тънък лед, госпожо съдия.

Тя не откъсваше очи от призовката и зачете на глас:

— „Всички документи, свързани със задържането на Самюел Скейлс под това или друго име…“.

Хвърли листа върху бюрото, облегна се в стола и ме погледна.

— Знаете къде ще отиде това, нали? В кошчето.

— Може — отвърнах.

— Просто опипвате почвата? Опитвате се да предизвикате реакция?

— Действам по интуиция. Щеше да помогне, ако разполагах с портфейла и с име, по което да работя. Имате ли проблем с това, че опипвам почвата, госпожо съдия?

Обръщах се към бившия адвокат в нея. Знаех, че е била в същата ситуация: когато имаш нужда от пробив и правиш всичко, за да го постигнеш.

— Нямам нищо против това, което правите — каза Уорфийлд. — Но е малко късно. Делото започва след месец.

— Ще съм готов, госпожо съдия.

Тя се наведе напред, грабна писалка от лъскава сребърна поставка на бюрото и подписа призовката. Подаде ми я.

— Благодаря, госпожо съдия — казах.

Тръгнах към вратата, но тя ме хвана, преди да успея да се измъкна.

— Освободих две седмици за избор на съдебни заседатели — каза на гърба ми.

Обърнах се и я погледнах.

— Ако се опитате да ме прецакате, като протакате и след това поискате отлагане, отговорът ми ще бъде „не“.

Кимнах в знак, че съм разбрал.

— Благодаря, ваша чест — казах.

Излязох през вратата с моята носеща слаба надежда призовка.

20.

В съдебната зала секретарят ми каза, че имам посетител, който ме чакал на местата за публиката, но приставът го прогонил, защото залата затваряла до края на деня.

— Едър тип? — попитах. — Черна тениска, ботуши?

— Не — отвърна секретарят. — Чернокож. С костюм. Това пробуди любопитството ми. Събрах си книжата, които бях оставил на мястото си на масата на защитата, и излязох от съдебната зала. В коридора видях посетителя, който ме чакаше на пейка до вратата. За малко да не го позная с костюм и вратовръзка.

— Бишоп?

— Адвокате.

— Бишоп, какво правиш тук? Излезе ли?

— Излязох, човече, готов съм да започна работа.

Тогава се сетих. Бях му предложил работа в последния си ден в затвора. Бишоп видя колебанието ми.

— Няма проблем, ако нямаш работа за мен, човече. Знам, че те чака дело и други простотии, за които да се тревожиш.

— Не, всичко е наред. Просто… се изненадах.

— Е, имаш ли нужда от шофьор?

— Имам. Искам да кажа, не всеки ден, но имам нужда от човек на повикване, да. Кога искаш да започнеш?

Бишоп разпери ръце, за да ми се покаже.

— Сложил съм си костюма за погребения — каза. — Готов съм.

— Ами шофьорска книжка? — попитах.

— Имам. Взех си я веднага щом излязох.

— Кога беше това?

— В сряда.

— Добре, дай да видя. Трябва да я снимам и да те добавя към осигуровката.

— Няма проблем.

Извади от джоба на панталоните си тънък портфейл и ми подаде чисто нова шофьорска книжка. Изглеждаше ми истинска. За първи път видях, че името му е Бамбаджан Бишоп. Извадих телефона си и я снимах.

— Откъде идва това име? — попитах.

— Майка ми е от Брега на слоновата кост — каза той. — Това е името на баща ѝ.

— Е, трябва да отида до Уестуд, за да оставя една призовка. Искаш ли да започнеш веднага?

— Тук съм. Готов съм.