Законът на невинността

Линкълнът ми бе в подземния паркинг. Отидохме до него, дадох ключовете на Бишоп и седнах на задната седалка.

Тръгнахме нагоре към изхода на наземното ниво и аз внимателно наблюдавах шофьорските му умения, докато му описвах същината на работата. Щеше да е на практика на повикване двайсет и четири часа, седем дни в седмицата, но през повечето време щях да го ползвам само в работните дни. Трябваше да има телефон, на който да му пращам есемеси. Без апарати за еднократна употреба. Никакъв алкохол. Без оръжия. Нямаше нужда да носи вратовръзка, но костюмът ми харесваше. Можеше да маха сакото, когато е в колата. В дните, когато щеше да ми е необходим, трябваше да дойде до къщата ми, където държах колата, и да тръгне оттам. Не можеше да взима колата ми в дома си за през нощта.

— Имам телефон — каза той, когато приключих. — Не е за еднократна употреба.

— Добре — отвърнах. — Трябва ми номерът. Някакви въпроси?

— Да. Колко ще получавам?

— Четиристотинте долара, които ти плащах за защита, спират, защото си навън и аз съм навън. Ще ти плащам по осемстотин на седмица, за да ме возиш. Ще имаш много свободно време и почивни дни.

— Мислех си хиляда.

— Аз си мислех осемстотин. Да видим как ще тръгне, след това можем да говорим за хиляда. Веднага щом процесът приключи и започна пак да печеля пари, ще говорим. Имаме ли сделка?

— Да. Имаме сделка.

— Добре.

— Къде в Уестуд отиваме?

— Федералната сграда на „Уилшър“ и 405-а.

— С пилоните отпред.

— Същата.

Излязохме от подземния паркинг, Бишоп подкара към 10-а магистрала и пое на запад, без да чака да му давам указания. Това бе добър знак. Извадих си телефона и пратих есемес на Сиско да ме чака във фоайето на федералната сграда в Уестуд.

Какво става?

Нося призовката на федералните.

Тръгвам.

Оставих телефона и погледнах очите на Бишоп в огледалото за обратно виждане.

— Как искаш да ти викам? — попитах. — Свикнал съм да ти казвам Бишоп, но това беше в затвора и може би…

— Бишоп е добре.

— Когато бях вътре, исках да ме оставят на мира. Не питах никого за нищо. Но сега трябва да те питам защо беше в Двете кули и как излезе?

— Излежавах една година за нарушаване на пробацията. При обичайни обстоятелства щяха да ме пратят в „Питчис“, но с мен работеше един полицай от разузнаването сред бандите и не искаше да ходи непрекъснато дотам. Така че извадих късмет. Получих самостоятелна килия в Двете кули вместо койка в обща стая в „Питчис“.

— Значи когато казваше, че отиваш в съда, всъщност си донасял на разузнаването сред бандите?

Той ме погледна в огледалото, предизвикан от тона ми.

— Аз го обработвах — каза той. — Не той мен.

— Значи няма да свидетелстваш по някое дело? — притиснах го. — Не искам да се превръщам в мишена, Бишоп.

— Няма дело, адвокате. Правех го, докато ми изтече годината, и след това спрях. Ако той пак почне да се навърта край мен, мога да му кажа да си го начука.

Историята му звучеше правдоподобно. Затворниците, които лежаха по една година или по-малко, обикновено не ги пращаха в щатски затвор. Прекарваха кратката си присъда в някое окръжно съоръжение, а почетното ранчо „Питър Джей Питчис“ бе най-голямото от тях.

— Ти си от Крипс, нали? — попитах.

— Бях свързан с тях — отвърна Бишоп.

— Кое подразделение?

— Южното.

По времето ми като обществен защитник вероятно бях защитавал обвиняеми от всяка позната клика и групировка на Блъдс и Крипс, но това беше много отдавна и не се сещах за имената на никакви бивши клиенти.

— Това е било преди твоето време, но се предполага, че момчетата от южното подразделение са убили Тупак във Вегас — казах.

— Така се говори — отвърна Бишоп. — Но това е било много отдавна. Никой от тези типове не беше там по едно и също време с мен.

— За какво беше пробацията ти?

— Продажба на наркотици.

— Защо тогава искаш да работиш за мен, като можеш да се върнеш при твоите авери и да продаваш наркотици? Там има повече пари.

— Знаеш защо, човече. Сега си имам момиче и дете. Ще се оженя и приключвам с всичко това.

— Сигурен ли си, Бамбаджан?

— Провери ме, човече. Ще видиш. Никога не съм употребявал и излязох от този живот. Ще си намеря жилище под наем тук и никога няма да се връщам там.

Бишоп се престрои по отиващата на север 5-а магистрала, за да излезе на „Уилшър“. Федералната сграда се издигаше петнайсет етажа нагоре край шосето, приличаше на гигантски сив надгробен камък.

Скоро бяхме на обширния паркинг около нея. Казах на Бишоп да остане на място и че ще му пратя есемес, когато излизам.

— Вероятно няма да се бавя — добавих.

— Ще си плащаш данъците? — попита той.

Не отговорих. Още нямах намерение да му разказвам за работата си.

Във фоайето видях, че Сиско ме чака от другата страна на металния детектор. Беше довел и Лорна. Това беше добре, защото тя бе лицензиран от щата призовкар. Законите на Калифорния изискват призовките да се връчват от призовкари или лицензирани частни детективи. Това е предохранителна мярка, целяща да премахне възможността адвокати или техни клиенти да връчват призовки и други правни документи на хора, с които са в диспут.