Законът на невинността

Задърпа го към стъпалата. Двамата подминаха Кендал, която вече стоеше на отворената врата на къщата, след като повишаването на тона я бе откъснало от телевизора. Гледах ги как си тръгват и реших да не си правя труда да им пускам още стръв. Те слязоха по стълбите на улицата. Чух как Рут сгълча Айело с напрегнат шепот.

— Какви са тия глупости? — скастри го. — Качвай се в колата.

Чух вратите на колата им да се отварят и затварят, след това двигателят се включи и гумите изхвърлиха парченца чакъл, когато потеглиха и поеха надолу по склона.

— Кои бяха тези? — попита Кендал.

— ФБР.

— Какво?! Какво искаха?

— Да ме сплашат. Дай да влезем.

Първото, което направих, когато влязохме, беше да отида до приложението за камерата „Ринг“ и да проверя дали сблъсъкът на верандата се вижда и чува ясно. Целият бе записан, но звукът на места пропадаше. Нямах съмнение, че може да се коригира от специалист по звука, ако се наложи. Пратих видеото на Сиско и Дженифър, за да имат и те копия. Написах им и кратко съобщение към прикачения файл.

Май напипахме оголен нерв.

Върнах се на дивана до Кендал, но ми беше трудно да се съсредоточа върху работата по делата.

— Какво точно искаха? — попита Кендал.

— Днес им сритах кочината — казах. — Искаха да сритат моята.

— Успяха ли.

— Не.

— Добре. Искаш да продължиш да работиш ли?

— Не, мисля, че приключих за тази вечер.

— Тогава да си лягаме.

— Добра идея.

Но преходът към спалнята бе прекъснат от Сиско, който се обади, след като бе изгледал видеото, което му бях пратил. Казах на Кендал, че ще отида при нея след няколко минути.

— Изглеждат доста раздразнени — каза Сиско.

— Определено не са доволни от призовката, която им връчихме днес — отвърнах. — Каквото и да правят в „Биогрийн“, не ни искат в картинката.

— Но продължаваме, нали?

— Точно така. Чу ли нещо от индианците след тази сутрин?

— Получих доклад за страничното наблюдение. Все още никаква следа от Опаризио.

— Трябва да го намерим. Ами другото нещо, с което се занимаваше?

— Да, смятах да те информирам утре. Тази вечер нямаше нищо. Никакви червени лампи. След като те остави в къщата, тръгна пеша надолу към „Сънсет“, поръча храна в „Занкоу Чикън“ и изчака да го вземат. Видях да спира кола, а в нея беше жена му.

— Как разбра, че е жена му?

— Нали ѝ носех пари всяка седмица, след като те прибраха.

— Вярно. Забравих.

— В колата беше и детето. Взеха го заедно с вечерята и се прибраха в Ингълуд. И това беше всичко.

— Не се ли обади на някого?

— Два пъти, но го следях. Бяха приятелски обаждания. Усмихваше се, беше оживен, не изглеждаше като таен информатор, който докладва.

— И въпреки това, ако получим възможност, трябва да проверим телефона му. Вземи разпечатка с обажданията. Искам да съм сигурен.

Осъзнах, че тонът ми подсказва, че съм разочарован, че Бамбаджан Бишоп не е доносник на прокуратурата или полицията. И май наистина бях. Ако беше, можех да го използвам и накрая да бъда възнаграден, когато се стигнеше до изобличаване на нарушението в съда.

— Мисля, че след онова с подслушването в затвора и липсващия портфейл ще са луди, ако ни вкарат подводница — каза Сиско.

— Вероятно си прав — признах. — Но не го изпускай от очи още една вечер. Никога не се знае.

— Разбрано.

— Добре, Сиско, благодаря. Ще говорим утре.

Веднага щом прекъснах разговора, се сетих за Бош. Не му бях пратил видеото от сблъсъка с двамата агенти на ФБР.

Обадих му се и той вдигна след две позвънявания.

— Изчакай — каза. — Да изляза на тихо.

Чувах отчетливо звуци от казино във фона: звънците на слот машини, викове на хора. След това стана тихо и Бош се обади.

— Аз съм. Къде си, по дяволите?

— Във Вегас. Не чу ли? Току-що отседнах в „Мандалей“.

— Какво правиш там? Мислех, че работиш за мен.

Веднага съжалих за думите си.

— Имам предвид — с мен.

— Така е. Затова съм тук. По следите на нещо.

— Е, днес напипахме много чувствително място на ФБР. Двама агенти цъфнаха на прага ми да ми кажат да не ровим около „Биогрийн“, тоест потвърдиха, че сме на прав път.

— Е, те ги обичат тия номера.

— Не знам какво търсиш там, но искам да съсредоточим всичките си усилия, за да открием как Сам се е замесил с Опаризио и „Биогрийн“. Мисля, че това ще е разковничето. Може да ни спечели делото.

— Разбрах. Би трябвало да се върна до утре вечер.

— Ще ми кажеш ли какво правиш?

— Проследявам стъпките на Сам Скейлс. Последният му арест е за набиране на пари за фалшива благотворителна акция за жертвите на стрелбата на музикалния фестивал тук. Помниш ли това? Стрелецът е бил отседнал тук, в „Мандалей“.

— Разбира се, че помня. Поредният безумен акт на свръхагресия, станал възможен заради лесния достъп до мощни оръжия.

— Нали не си от Националната асоциация на стрелците?

— Не, не съм.

— Както и да е, щатът Невада подгонва всички тези измами, свързани със стрелбата, и Сам Скейлс е арестуван в Ел Ей. Екстрадират го обратно тук, за да бъде съден, а той сключва споразумение и лежи петнайсет месеца за измама в „Хай Дезърт“.