Законът на невинността

Чух, че телефонът ми започна да звъни във всекидневната. Погледнах си часовника. Вече беше 8:45 и според мен мониторът на глезена ми вече се бе заредил достатъчно, че ако го изключа от контакта, алармата да не се включи. Дръпнах кабела и бързо тръгнах да вдигна телефона. Бях пропуснал обаждането, но видях, че е от Бош. Веднага му звъннах.

— Мик, това няма да стане — каза той.

— В затвора ли си? — попитах.

— Тук съм и се видях с човека. Казва се Остин Нидерланд, но не желае да говори с мен. Заяви, че знае име, което ще ни каже всичко необходимо за делата на Сам Скейлс. Но не иска да ми го даде.

— Какво иска? Обжалването му вече трябва да е минало.

— Иска теб, Мик.

— Какво означава това?

— Каза, че ще даде името само на теб. Знае за теб. Скейлс сигурно му е казал, че си добър адвокат. Нидерланд твърди, че ще ти каже името, ако дойдеш тук, влезеш като негов адвокат и разговаряш с него. Предполагам, че за да видиш дали по делото му не може да се направи нещо. Остават му още две години от присъдата. Това значи, че ще лежи още осемнайсет месеца.

— Имаш предвид днес? Да отида там днес?

— Можеш ли? Ще уредя среща и ще те чакам тук.

— Не мога, Хари. Имам монитор на глезена и ограничения на пускането под гаранция. Не мога да напускам окръга.

— Мамка му, забравих.

— Ами видеовръзка? Можем ли да уредим нещо такова?

— Проверих, в затвора правят подобни неща само при съдебно изслушване. Няма конферентни връзки от разстояние за адвокати и клиенти.

Настъпи мълчание, докато обмислях това.

— Какво друго каза за това име? — попитах накрая. — Имам предвид, ако преминем през всички тези препятствия и накрая той каже, че става въпрос за Луис Опаризио? Тогава ще сме доникъде. Вече знаем това име.

— Не е Опаризио — отвърна Бош. — Казах му това име и по лицето му познах, че не го знае.

— Добре, може ли изобщо това да стане днес? Утре съм в съда. Дори да убедя съдията да ме пусне да отида там, трябва да се върна до довечера, най-късно утре сутринта. Мислиш ли, че ще мога да отида и да се върна? Това е затвор, а там не обичат да съдействат на защитата.

— Решението е твое, Мик, но щом трябва да говориш със съдията за разрешение, може би тя ще ти даде заповед, с която да влезеш.

— Различни щати, Хари. Тя няма юрисдикция.

— Добре… какво да направим?

— Стой там. Ще видя какво мога да направя. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо.

Прекъснах връзката и се замислих как най-добре да подходя към това. После се обадих на Лорна и я попитах дали има нещо в графика ми.

— Днес трябва да предадеш първия списък със свидетелите — каза тя. — Но нищо друго. А след това имаш продължение на вчерашното изслушване утре в един.

— Добре, вече имам готов списък със свидетели — отвърнах. — Ще го пратя. Може да отида до Лас Вегас, ако съдията ми позволи.

— Какво има във Вегас?

— Затвор, в който Сам Скейлс е лежал за последно. Искам да говоря със съкилийника му.

— Успех! Кажи ми после как е минало.

След това се обадих в съдебната зала на съдия Уорфийлд и попаднах на секретаря ѝ Андрю. Казах, че искам конферентна връзка със съдията, за да помоля да ми бъде позволено да напусна окръга за ден, за да говоря със свидетел. Секретарят заяви, че ще го обсъди със съдията и ще ми върне обаждане. Напомних му, че Дейна Бърг трябва да бъде уведомена.

Докато чаках, реших да действам така, все едно ще получа разрешение от съдията, и си запазих полети с „Джетсуитс“ от Бърбанк за Лас Вегас. Първият беше след два часа.

Минаха трийсет минути без обаждане от съдията или секретаря ѝ. Звъннах пак и натиснах за отговор. Андрю каза, че съдията няма нищо против телевръзка, но Дейна Бърг не е отговорила на оставеното ѝ съобщение.

— Може ли съдията просто да говори с мен тогава? — попитах. — Времето ни притиска. Мога да се видя с този потенциален свидетел само днес и трябва да знам дали мога да напусна окръга. Ако оставите съобщение на Бърг кога започва конферентният разговор, предполагам, че тя ще реагира и ще се включи в него. Ако просто чакате да се обади, ще чакаме цял ден.

Секретарят се вслуша в думите ми и каза, че ще ми звънне пак. Минаха още двайсет минути и Андрю се обади, за да каже, че ме свързва в конферентна връзка със съдията и прокурор Дейна Бърг. Самолетът ми отлиташе след седемдесет минути.

Скоро чух гласа на съдията в телефона.

— Мисля, че всички вече са тук — каза тя. — Господин Холър, искате отклонение от ограниченията на гаранцията?

— Да, ваша чест, само за един ден — отвърнах. — Трябва да отида до Лас Вегас, за да се видя със свидетел.

— Лас Вегас. Наистина ли, господин Холър?