Законът на невинността

Всички места бяха продадени и трийсет пасажери отлетяхме над планината Сан Габриел и след това над пустинята Мохаве. След лудницата сутринта най-накрая започнах да се отпускам.

Мястото ми бе до прозореца и жената до мен носеше хирургическа маска. Зачудих се дали знае нещо, което аз не знам.

Обърнах се и погледнах в нищото под мен. Кафявата обгорена от слънцето пустиня се простираше във всички посоки, докъдето ми виждаха очите. И правеше всичко да изглежда несъстоятелно. Включително и мен.

23.

Хари Бош ме чакаше пред главния вход на затвора. Посрещна ме на вратата на колата, докато слизах. Слънцето напичаше и бях забравил да си взема слънчеви очила. Присвих очи срещу него.

— Може ли да пусна човека и ти да ме върнеш на летището? — попитах. — Полетът е в седем.

— Да, няма проблем — каза той.

Уверих се, че съм си взел куфарчето, дадох бакшиш на шофьора и го отпратих.

С Бош тръгнахме към входа на затвора.

— Влез през вратите и след това има друга врата само за адвокати. Мини през нея и всичко трябва да е уредено. Нидерланд би трябвало да те чака в два.

— И ти можеш да минеш през входа за адвокати — казах. — Ти си…

— Не, няма да вляза с теб. Ще сте само двамата — адвокат и клиент.

— И аз това казвам, влез с мен. Работиш за мен като детектив и това те поставя под чадъра на конфиденциалността.

— Да, но ти ще работиш за него, а аз не искам да работя за този човек.

— Какви ги говориш?

— Избирам си случаите, Мик. Не работя за престъпници — така все едно отменям всичко, което съм направил в кариерата си.

Спрях и го погледнах.

— Май трябва да приема това за комплимент — заявих.

— Казах ти на заседанието за пускане под гаранция, че ти вярвам — отвърна той. — Нямаше да съм тук, ако не беше така.

Обърнах се и погледнах към затвора.

— Е, добре тогава.

— Ще те чакам тук отвън — обясни Бош. — Ти научи от него името, а аз ще съм готов да работя по него.

— Ще те уведомя.

— Успех.

Озовах се в стая с Нидерланд чак след четиридесет минути. Мониторът на глезена ми включваше алармите на надзирателите, точно както бях предполагал. Писмото от съдия Уорфийлд се оказа недостатъчно, защото можеше да бъде подправено. Някой се обади в кабинета ѝ, за да потвърди, че ми е разрешила да пътувам до Невада, но ми съобщиха, че в момента била в заседание. Чак когато Уорфийлд излезе в обедна почивка и върна обаждането, ме вкараха в стаята за разговори между адвокати и клиенти. Бях закъснял с половин час и Нидерланд изглеждаше ядосан.

Седеше на стол от другата страна на завинтената за пода маса. На ръцете му имаше белезници и от китките му се спускаше верига, когато бе хваната за халка, също завинтена за пода. Въпреки това той се опита да стане и дръпна здраво веригата, докато аз сядах на мястото си.

— Господин Нидерланд, аз съм Майкъл Холър — започнах. — Съжалявам…

— Знам кой си, мамка ти — каза той.

— Казали сте на моя…

— Майната ти.

— Моля?

— Изчезвай оттук.

— Току-що долетях от Лос Анджелис, защото сте казали на моя…

— Не разбираш ли, мамка ти?

Вдигна рязко нагоре окованите си ръце, докато веригата не се изпъна. Дланите му сякаш се увиха около въображаема шия. Моята шия.

— Преди не правеха така — каза. — Не оковаваха хората така. Не и когато се срещат с адвоката си. Не знаех. Не знаех, мамка му. Трябваше вече да си мъртъв, копеле.

— Какви ги говориш? — попитах. — Защо трябваше да съм мъртъв?

— Защото си си счупил шибания врат.

Изстреля думите през стиснати зъби. Не беше едър, нито мускулест. Имаше рядка руса коса и бледа кожа — което не бе изненадващо предвид настоящия му адрес. Но излъчващата се от лицето му чиста омраза беше направо плашеща. Първата ми мисъл беше, че тук има някаква уловка и че той работи за Луис Опаризио — че е наемен убиец от някаква сложна схема за премахването ми. Но я отхвърлих. Условията на посещението ми противоречаха на подобен план. А и зад омразата, изписана на лицето на Нидерланд, определено имаше емоция.

— Трябвало е да ме убиеш — казах. — Защо?

— Защото ти уби приятеля ми — отвърна той пак през стиснати зъби.

— Не съм убил Сам Скейлс. Затова съм тук. Опитвам се да намеря човека, който го е направил, и ти току-що загуби цял шибан ден от времето ми и от времето на детектива ми. Може и да не ми вярваш, дори може да вляза в затвора за това, но запомни: човекът, който го е извършил, е на свобода. И като не ми помагаш, помагаш на него.

Станах и се обърнах към желязната врата, вдигнах ръка и почуках по нея. Бях ядосан и гневен и се чудех дали има по-ранен обратен полет, така че да не си изгубя целия ден.

— Чакай малко — каза Нидерланд.

Обърнах се към него.

— Докажи го — заяви той.

— Това се опитвам да направя — отвърнах. — И никак не ми помага, когато тръгна на доверие и…

— Не, имам предвид докажи го тук и сега.

— И как да го направя?

— Седни.

Той кимна към празното ми място. Неохотно седнах.

— Не мога да ти го докажа — казах. — Поне не още.

— Той ми каза, че си го предал — продължи Нидерланд. — Да, прочутият адвокат с линкълна. Направил си се на холивудска звезда, когато направиха филм за теб, и си зарязал всички, които разчитаха на теб, в канавката.