Законът на невинността

Сиско изоставаше с един кашон от мен и разгръщаше страниците на книгите в третия. Приближих се към него и отворих последния. В него имаше три неотворени кутии овесени ядки и четвърта кутия с оризов чипс.

— Сам май е обичал зърнени закуски.

Разклатих и разгледах всяка кутия, за да видя дали е запечатана, или Сам е скрил нещо в нея. Реших, че са просто кутии със зърнени закуски, и продължих нататък. Под тях имаше пакети смляно кафе и други неотворени неща от кухненските шкафове.

— Виж това — каза Сиско.

Вдигна тънко упътване за изпит за професионален шофьор за Калифорния.

— Вътре има подчертани неща — каза Сиско. — Сякаш наистина го е изучавал.

— Аз пък намерих упътване за ползване на цистерна „Мак“ — отвърнах.

— Пак ще кажа — може би е искал да стане добропорядъчен. Да се преквалифицира в шофьор на камион или нещо подобно.

— Няма начин. За Сам честната работа беше по-страшна от затвор. Подготвял е сложна измама. Никога не би станал добропорядъчен.

— И каква е била тя?

— Не знам, но сме близо. Затова са откраднали портфейла.

— Защо?

— В портфейла е била актуалната му самоличност. Тя щеше да ни отведе тук, а след това и до „Биогрийн“. Не са искали да стигнем дотук.

— Кои са те?

— Все още не знаем. Може би Опаризио. Може би ФБР. Те са по следите на Опаризио и онова място и не са искали разследването им да бъде компрометирано с разследване на убийство, свързано с „Биогрийн“. Веднага щом полицаите от Лос Анджелис са свалили отпечатъците на Сам онази нощ, вероятно в Бюрото са били уведомени. Преценили са ситуацията и са прибрали портфейла, преди някой да го е прегледал. Дошли са тук, претърсили са мястото, премахнали са всички улики. Сам никога няма да бъде свързан със самоличността на Уолтър Ленън и разследването няма да стигне до „Биогрийн“.

— Значи казваш, че просто са оставили да те свържат с убийството и са щели да те оставят и да лежиш в затвора заради него?

— Не знам. Изглежда като план, съставен без много мислене напред. Може би са печелили време, за да приключат нещата в „Биогрийн“. А след това графикът им се е объркал, когато не се отказах от бързото производство. Вместо делото да влезе в съда през юли или по-късно, то влиза през февруари, а те не са очаквали това.

— Може би. Много „може би“.

— За момента това са само предположения. Но мисля, че ние…

Тогава Бош влезе в гаража и аз млъкнах.

— Нещо ново горе? — попитах.

— Чисто е — каза той. — Намерих скривалище под пода в дрешника в спалнята, но не е прикрито добре и е празно. Който е претърсил това място преди нас, го е намерил.

— Колко е голямо? — попитах. — Може ли да побере лаптоп?

— Да, би могло — отвърна Бош.

— Ето това липсва — казах. — Сам ползваше интернет за измамите си. Не го виждам без компютър. Освен това тук има телефонна сметка с пълен пакет услуги, включително домашен уайфай. Защо да има уайфай, ако няма компютър?

— Значи ни липсва компютър, телефон и портфейл — каза Сиско.

— Точно така — потвърдих.

— Какво има в кашоните? — попита Бош.

— Нищо особено — отвърнах. — Едни работни обувки с мазнина по грайферите. Почти приключихме.

Върнах се на последния кашон и видях, че на дъното има документи и книжа — вероятно неща от кухненско чекмедже. Сред тях имаше инструкция за ползване на кафемашината, подробно упътване за сглобяване на маса от ИКЕА и няколко отворени писма от Нидерланд. Фактът, че Скейлс ги бе запазил, усили усещането ми, че двамата са имали романтична връзка.

Имаше и сгъната на три и закарфичена с кламер разпечатка на статия от „Ню Йорк Таймс“. Заглавието ѝ беше: „Кървящият звяр“.

Разказваше се за нещо, случило се в Солт Лейк Сити. Започнах да чета и спрях. Тази статия променяше всичко. И много добре знаех, че трябва да предам разпечатката на прокуратурата, ако я взема от гаража.

Сгънах я и я върнах в кашона. След това взех упътването за цистерната „Мак“ и върнах и него. След това затворих кашона и сложих върху него два други.

— Добре, махаме се оттук — казах.

— Чакай — обади се Сиско. — Не искаш ли да вземеш нещо?

— Ако вземем нещо, ще трябва да го споделим — отвърнах.

— Нова улика — каза Сиско.

— Нека я открият сами — продължих. — Те не ми правят никакви услуги, и аз няма да им правя. Да вървим. Трябва да се явя в съда.

Докато вървяхме, погледнах Бош за признаци на несъгласие с решението ми да оставя всичко на мястото му. Не видях нищо.

Когато се разделихме и поехме към съответните си превозни средства, извиках Сиско до моята кола.

— Имаш ли нещо против да върнеш ключа на възрастната дама? — попитах.

Той протегна ръка и аз му дадох ключа.

— Вземи ѝ името — казах. — Ще я включим в списъка със свидетели.

— Имаш го — отвърна Сиско.

— И ѝ кажи, че не сме намерили в кашоните нищо ценно. Може да ги дари или да се отърве от тях, както пожелае. Веднага щом поиска.

Сиско ме погледна и кимна. Разбра какво имам предвид. Жената да се отърве от вещите преди полицията или прокуратурата да намерят това място.

— Ще ѝ предам — каза той. — Да прави каквото реши.

25.