Законът на невинността

— В заключение, ваша чест — продължих аз, — тук няма никакво укриване. Съдът си спомня, че преди три седмици по време на проведено по телефона заседание, в което участваше и госпожица Бърг, поисках разрешение да напусна окръга и щата. Предполагам, че секретарят има протокол от това изслушване и той ще покаже, че прокуратурата пита изрично с кого ще се виждам в щатския затвор „Хай Дезърт“ в Невада. И аз казвам, че ще се срещам с бивш съкилийник на жертвата по това дело. Ако госпожица Бърг или някой от сътрудниците на нейно разположение си бяха направили труда да проследят случващото се и да говорят с онзи мъж в Невада, щяха да стигнат до същия адрес и същата фалшива самоличност на Сам Скейлс, до които стигнах аз, и можеха дори да стигнат първи до мястото, за което говорим сега. Ваша чест, ще повторя, че тук няма нищо, просто гроздето е кисело. Задълженията на защитата да споделя доказателства се състоят в това да предам на госпожица Бърг списък със свидетели и копия от всичко, което смятам да предложа като доказателство. Направил съм го. От мен не се изисква да споделям с госпожица Бърг разговорите, наблюденията си и други резултати от работата си. Тя знае това. Но още от първия ден това разследване е мързеливо, мърляво и некачествено. Уверен съм, че ще докажа това на процеса, но тъжното е, че не би трябвало да има процес. Прокуратурата…

— Добре, но ще ви спра тук, господин Холър — каза съдията. — Мисля, че изложихте тезата си повече от убедително. Можете да се върнете на мястото си.

— Благодаря, ваша чест — отвърнах.

Обикновено когато съдията ти каже да си седнеш, това означава, че вече всичко необходимо е казано и решението е взето.

Съдията се извъртя на стола си и се вгледа в Бърг.

— Госпожице Бърг, помните ли заседанието по телефона, споменато от адвоката? — попита тя.

— Да, ваша чест — отговори Бърг.

В тона ѝ нямаше никаква емоция. Тя бе разчела същото послание, когато Уорфийлд ми бе казала да си седна.

— Струва ми се, че щатът е имал всички възможности да проследи случващото се и да открие местонахождението на вещите на жертвата — каза Уорфийлд. — Съдът е склонен да се съгласи с господин Холър, че става въпрос за продукт от работата и пропусната възможност, а не за някакви игрички от страна на защитата. Със сигурност не е нещо, което аз бих счела за нарушение.

Бърг стана, но не тръгна към катедрата, знак, че възражението ѝ ще е с половин уста, без значение какво си бе записала в бележника.

— Той е изчакал три седмици, преди да я включи в списъка със свидетелите — каза тя. — Криел е нейната значимост. Трябвало е да има писмен доклад за разговора и претърсването на вещите. Това би било точно в духа на споделянето на доказателства.

Понечих да стана, за да възразя, но съдията ми даде знак с ръка да си седна на стола.

— Госпожице Бърг — произнесе съдията и в гласа ѝ за първи път се прокрадна раздразнение, — ако намеквате, че господин Холър е задължен да документира своето разследване с доклади за действията и разговорите също като полицията и след това незабавно да решава дали да призове госпожа Дитрих за свидетел, тогава се излагате.

— Не, ваша чест — каза бързо Бърг. — Изобщо не намеквам това.

— Добре тогава. Приключихме. Молбата за санкции се отхвърля.

Съдията погледна календара, окачен на стената над мястото на секретаря, и каза:

— До избора на съдебните заседатели остават тринайсет дни. Насрочвам заседание за следващия четвъртък в 10 сутринта за последни молби. Искам всичко да приключи в този ден. Това означава да предадете документите в такъв срок, че съдът да има достатъчно време да ги разгледа. Не искам изненади. Ще се видим тогава.

Съдията разпусна заседанието и аз усетих как ужасът от затвора се връща в сърцето ми още преди пристав Чан и неговата кохорта да стигнат до мен.

35.

При втория ми арест бях настанен в самостоятелна килия. Този път дори се бях качил до нивото да имам външна стена, което ми осигуряваше прозорец — само десетина сантиметра широк и обезопасен срещу бягство, но от него се откриваше частична гледка към сградите на съда, който бе на няколко пресечки по права линия. Беше достатъчна, за да ме мотивира да стоя в килията, без да изпускам крайната цел от очи, вместо да се социализирам в дневната с другите изолирани. Въпреки че бях заменил Бишоп с Карю.

Затова се чувствах на сигурно и безопасно място в крилото. Проблемът беше, че нямаше никаква закрила в затворническите автобуси, които превозваха стотици задържани до и от съда всеки ден. С кого пътуваш и за кого си прикован с белезници бе общо взето въпрос на късмет. Или поне така изглеждаше. Каквито и мерки за защита да взимах в затвора, винаги щях да бъда най-уязвим в автобуса. Знаех го със сигурност, защото бях имал клиенти, нападани в автобусите. И бях виждал с очите си как избухват схватки и се организират атаки в тях.