Законът на невинността

През годините бях имал много арестувани клиенти, които се бяха оплаквали от затворнически обрив. Посещенията в затворническата болница не го облекчаваха, нито го обясняваха. Предполагаше се, че го причинява силният прах за пране, използван в прането на затворническите чаршафи и дрехи, или че има нещо в материала, от който се правят тънките матраци в килиите. Други пък казваха, че бил алергична реакция на затварянето. А пък трети го наричаха проява на вина. Знаех само, че не го бях получил първия път в Двете кули, но го пипнах втория. Разликата беше, че между двата си престоя бях станал основната причина за друго опустошително вътрешно разследване в системата на затворите. Това ме караше да си мисля, че зад това стоят надзирателите — че обривът, който ме караше да се чеша и ме държеше буден нощем, е някаква форма на отмъщение. Бяха сипали нещо в храната ми, в прането ми или в килията.

Запазих това мнение за себе си, за да не ме смятат за параноик. Физическото ми отслабване и загубата на тегло продължиха и не исках никой да прибавя и угриженост за менталното ми здраве към въпроса дали мога адекватно да се защитавам. Може би беше от костюма, а може би и от съдебната зала. Знаех само, че умът ми се откъсна от страданието в мига, в който напуснах затвора и се качих на автобуса.

По пътя автобусът мина покрай два графити стенописа на Коби Брайънт. Прочутата баскетболна звезда на „Лейкърс“ бе загинал заедно с дъщеря си и други пътници в хеликоптерна катастрофа само преди десет дни и по улиците вече имаше негови мемориали, тържествена почит към неподражаемото му майсторство в спорта и свидетелство, че се превръща в икона в град, където изкачването на това ниво вече беше доста пренаселено.

Чух как вратата на съдебната зала се затваря с тихо тропване, обърнах се и видях, че е влязла Кендал Робъртс. Тя ми махна тайно с ръка, докато вървеше по централната пътека. Усмихнах се. Тя стигна до първия ред и седна зад масата на защитата.

— Здрасти, Мики.

— Кендал, нямаше нужда да идваш чак дотук. Това заседание вероятно ще свърши доста бързо.

— Пак е по-добре от петнайсетте минути в затвора.

— Е, благодаря.

— Освен това исках да…

Тя млъкна, когато видя Чан, съдебния пристав, да пристъпва към нас, за да ми нареди да спра да общувам с хора от публиката. Вдигнах ръка, за да дам знак, че спирам нарушението. Обърнах се напред и се наведох към Дженифър.

— Имаш ли нещо против да кажеш на Кендал, че ще ѝ се обадя по-късно, когато се добера до телефон в крилото?

— Не, разбира се.

Дженифър стана и зашепна на Кендал, а аз продължих да се взирам право напред, усещах как напрежението ми изтича през мускулите и гръбнака. В Двете кули никога не спираш да гледаш през рамо. Наслаждавах се на моментите, в които нямаше за какво да се притеснявам.

Дженифър се върна на мястото си. Най-накрая излязох от замечтаното си състояние и се захванах за работа.

— Е — казах, — какво ново за Опаризио?

По време на срещата на екипа в понеделник бях дочул, че индианците най-накрая го открили, като проследили Джийни Фериньо до тяхна среща в хотел в Бевърли Хилс. Бяха я оставили и бяха продължили да следят Опаризио, а той ги бе завел до къща с непроницаема охрана в Брентуд.

— Все същото — каза Дженифър. — Готови са да действат с призовката, когато ти им дадеш знак.

— Добре, да изчакаме до следващата седмица. Но ако им се стори, че се кани да бяга от града, трябва да му я връчим. Не бива да се измъкне.

— Знаем, но ще напомня на Сиско.

— Също така трябва да връчим призовка на гаджето му и двамата му съдружници в „Биогрийн“. И всичко това трябва да бъде заснето, за да можем да го покажем на съдията, ако не се явят.

— Ясно.

Погледнах към масата на обвинението. Днес Бърг бе сама. Сътрудника с папийонката го нямаше. Бърг гледаше написан на ръка документ и предположих, че репетира аргументацията си. Тя усети погледа ми и каза:

— Лицемер.

— Моля? — попитах.

— Чу ме. Все говориш за накланяне на терена, че прокуратурата не играе честно, а след това ми спретваш такъв номер.

— Какъв?

— Сигурна съм, че знаеш за какво става въпрос. Както ти казах, чу ме, лицемер такъв. И убиец.

Изгледах я продължително и познах по очите ѝ. Тя наистина го вярваше. Беше сигурна, че съм убиец. Едно е ченгетата да го мислят — повечето от тях не могат да видят разликата между адвокат и обвиняем. Но в общността на юристите, които се явяват в съда, бях срещал предимно уважение и от двете страни на пътеката. Вярата на Бърг, че съм способен да вкарам човек в багажник и да го прострелям три пъти, ми напомни пред какво ще се изправя на предстоящия процес: истински убеден във вината ми прокурор, който иска да ме затвори завинаги.

— Толкова грешиш — казах. — Толкова си заслепена от лъжите, които са ти наговорили…

— Запази го за съдебните заседатели, Холър — прекъсна ме тя.