Законът на невинността

След заседанието за молбата на прокуратурата за санкции чаках два часа в ареста на съда, преди да ме качат на автобуса обратно към Кулите. Бях закопчан четвърти в редицата зад трима други мъже и вкаран в автобуса. Сложиха ни в предпредпоследното отделение и аз седнах до прозореца с решетка на четвъртата седалка. Надзирателят ни провери, затвори вратата и я заключи, а след това продължи да пълни следващото отделение. Наведох се напред, за да погледна покрай мъжа до мен към затворник, седнал на моя ред до отсрещния прозорец. Познавах го, но не от крилото за изолирани. Не можех да се сетя откъде. Може би от някоя съдебна зала или от среща с клиент, чието дело не съм поел. Той също ме погледна, докато се взирах в него. И това подсили параноята ми. Знаех, че трябва да внимавам с него.

Автобусът излезе от гаража под сградата на съда и пое нагоре по стръмната алея към Спринг стрийт. Когато зави наляво, Общинският център остана от дясната му страна и няколко затворници спазиха традицията да покажат среден пръст на седалището на властта. Това, разбира се, не можеше да се види от никой на мраморните стъпала или зад прозорците на знаковата сграда. „Прозорците“ на автобуса бяха с решетки и позволяваха частичен поглед навън, но не и навътре.

Наведох се напред и видях мъжа, който бе предизвикал любопитството ми, да вдига ръка с протегнат среден път. Направи го толкова рутинно, дори не погледна навън през решетките, и аз разбрах, че е редовен гост на системата. И тогава го разпознах. Беше клиент на колега, когото веднъж замествах на изслушване пред съдия. Бях му просто бавачка, незначително заседание, включващо поява в съда. Дан Дейли имаше друго дело и ме помоли да го поема, което и направих.

Доволен, че съм си отговорил на въпроса и че мъжът не представлява особена опасност, се отпуснах, облегнах се назад и вдигнах глава към тавана. Започнах да броя дните до началото на процеса и колко скоро мога да очаквам да изляза на свобода след оправдателната присъда.

И това беше последното, което помня.

36.

Четвъртък, 6 февруари

Можех да си отворя очите съвсем малко и през процепите проникваше малко светлина. Не можех да ги отворя по-широко, но не заради силния блясък. Имах физическо затруднение. Просто не можех да го направя.

Отначало бях объркан, не бях сигурен къде се намирам.

— Мики?

Обърнах се по посока на гласа и познах източника му.

— Дженифър?

Тази единствена дума запали огън в гърлото ми, болката бе толкова остра, че направих гримаса.

— Тук съм. Как си?

— Не виждам. Какво…

— Очите ти са подути. Спукал си много капиляри.

Спукал съм капиляри? В това нямаше никаква логика.

— Какво искаш да кажеш? — попитах. — Как така… о, боли ме, като говоря.

— Не говори — каза Дженифър. — Само слушай. Говорихме за това преди час, но тогава упойката те хвана и ти пак заспа. Бил си нападнат, Мики. В затворническия автобус след явяването в съда вчера.

— Вчера?

— Не говори. Да, изгуби цял ден. Но ако успееш да останеш буден, ще ги викна за изследванията. Трябва да ти проверят мозъчната дейност, за да видят дали няма нещо… Така ще знаем дали има нещо… нещо постоянно.

— Какво е станало в автобуса?

Пак болка.

— Не знам всички подробности и разследващият иска да говори с теб за това, той чака вън, но му казах, че първо аз ще говоря с теб. В общи линии някакъв мъж в автобуса се освободил от веригата и почнал да те души с нея. Бил е зад теб и я е увил около врата ти. Помислили, че си мъртъв, но парамедиците се качили в автобуса и ти оказали спешна помощ, Мики. Казаха, че е чудо, че си жив.

— Не ми се струва като чудо. Къде съм?

Започвах да се справям с болката. Монотонното говорене и извръщането на главата наляво като че ли я намаляваха.

— В Университетската болница, затворническото отделение. Хейли, Лорна и всички останали искаха да дойдат да те видят, но си заключен и пуснаха само мен. И без това не мисля, че би искал да те виждат в това състояние. По-добре да изчакаш, докато отоците спаднат.

Усетих как ме стиска за рамото.

— Сама ли си тук? — попитах.

— Да — каза Дженифър. — Това е среща между адвокат и клиент. Няма полицай пред вратата, но тя е затворена. Освен това разследващият чака да говори с теб.

— Добре, слушай, не им позволявай да използват това, за да отлагат процеса.

— Е, ще видим, Мики. Трябва да те изследват, за да са сигурни, че…

— Не, добре съм, усещам го. Вече мисля за делото и не искам да се бавя. Докарали сме ги там, където ги искаме, и не искам да им давам време да ни настигнат. Това е.

— Добре, ще възразя, ако се опитат.

— Кой е човекът?

— Какъв човек?

— Който ме е душил с веригата.

— Не знам, имам само името му. Мейсън Мадокс. Лорна го прекара през приложението за конфликт на интереси и нямаше съвпадения. Няма история с теб. Осъден е миналия месец за три убийства, още нямам подробности по делото. Бил е в съда за изслушване след подадена молба.

— Кой е адвокатът? Публичният защитник?

— Все още нямам тази информация.

— Защо го е направил? Кой го е накарал?