Заветите

— Мислиш ли, че тя ще ни хареса?

— Ще ни обича — казах, за да я успокоя. — И ние ще я обичаме.

— Не е достатъчно да си роднина с някого, за да го обичаш — промърмори тя.

— Обичта изисква дисциплина, като молитвата — казах. — Искам да се помоля за теб, за да се почувстваш по-добре. Имаш ли нещо против?

— Няма да помогне. Няма да се почувствам по-добре.

— Но аз ще се почувствам — уверих я, затова тя се съгласи.

— Мили боже, нека приемем миналото с всичките му грешки, нека продължим напред към по-хубаво бъдеще с прошка и любяща доброта. И дано всяка от нас бъде признателна за сестра си, дано и двете да видим отново майка си и двамата си различни бащи. Нека помним и Леля Лидия и дано бъдат простени нейните грехове и недостатъци, както се надяваме да бъдат простени и нашите собствени. Нека бъдем признателни и на своята сестра Бека, където и да се намира. Моля те, благослови всички тях. Амин.

Когато приключих, Никол вече спеше.

И аз се помъчих да заспя, но в трюма беше по-задушно от всякога. След това чух стъпки по металната стълба. Капитан Мишименго.

— Моля да ни извините, но трябва да ви свалим — каза той.

— Сега ли? — попитах. — Посред нощ?

— Съжалявам — повтори капитанът. — Оправихме мотора, но нямаме достатъчно мощност. В момента сме в канадски води, но не сме близо до мястото, където трябва да ви отведем. Не можем да влезем в пристанище, прекалено опасно е. Приливът е против нас.

Обясни, че се намираме до източния бряг на залива Фънди. С Никол трябвало само да се доберем до брега и всичко щяло да бъде наред. Той обаче не можел да рискува кораба и екипажа си.

Никол спеше дълбоко, наложи се да я разтърся, за да се събуди.

— Аз съм, сестра ти.

Капитан Мишименго повтори думите си и пред нея — трябваше незабавно да слезем от „Нели Дж. Банкс“.

— Да не искате да плуваме? — попита Никол.

— Ще ви качим в надуваема лодка — каза той. — Обадил съм се, ще ви очакват.

— Тя не е добре — намесих се. — Не може ли да го направим утре?

— Не — заяви капитан Мишименго. — Ще започне отливът. Пропуснете ли тази възможност, течението ще ви завлече в открито море. Облечете си най-топлите дрехи и се качете на палубата след десет минути.

— Най-топлите дрехи ли? — попита Никол. — Не сме си взели арктическия гардероб.

Облякохме всички дрехи, които имахме. Туристическите обувки, топлите шапки, непромокаемите якета. Никол се качи по стълбата първа — не беше много стабилна и се държеше само с дясната си ръка.

На палубата капитан Мишименго ни чакаше с човек от екипажа си. Бяха ни приготвили спасителни жилетки и един термос. От лявата страна към кораба се носеше стена от мъгла.

— Благодаря ви — казах на капитан Мишименго. — За всичко, което направихте за нас.

— Извинете, че не мина по план — отговори той. — На добър път!

— Благодаря ви — повторих. — На добър път и на вас!

— Ако можете, не навлизайте в мъглата.

— Страхотно — каза Никол. — Сега пък мъгла. Само това ни трябва.

— Може да се окаже за добро изтъкнах.

Спуснаха ни с надуваемата лодка. Имаше малък мотор със слънчева батерия — наистина се управлява съвсем лесно, увери ни капитан Мишименго: включване, празен ход, напред, назад. Имаше и две весла.

— Бутай — каза Никол.

— Моля?

— Избутай лодката от кораба. Не с ръце. Ето ти весло.

Успях да избутам лодката, но немного сръчно. За пръв път държах в ръка гребло. Чувствах се непохватна.

— Сбогом, „Нели Дж. Банкс“ — казах. — Бог да те поживи!

— Не си прави труда да махаш, не те виждат — предупреди ме Никол. — Сигурно се радват, че се отървават от нас, от опасния си товар.

Бяха мили — казах.

— Да не мислиш, че не печелят една камара пари?

„Нели Дж. Банкс“ се отдалечаваше от нас. Надявах се да им провърви.

Усещах как приливът сграбчва надуваемата лодка. Капитан Мишименго ни беше посъветвал да управляваме лодката под ъгъл — опасно било да плаваме направо, защото лодката можело да се преобърне.

— Дръж ми фенерчето — каза Никол. С дясната си ръка човъркаше копчетата на мотора. Запали го. — Този прилив е като река.

Наистина се движехме бързо. На брега от лявата ни страна имаше някакви светлини, но много далече. Беше студено, от онзи студ, дето пронизва през дрехите.

— Наближаваме ли брега? — попитах след малко.

— Надявам се — отвърна Никол. — Защото, ако не е така, скоро ще се върнем в Галаад.

— Може да скочим зад борда — предложих.

Каквото и да се случеше, невъзможно беше да се върнем обратно в Галаад — вече сигурно бяха открили отсъствието на Никол и че тя всъщност не е избягала с мъж. Не можехме да предадем Бека и всичко, което беше сторила за нас. По-добре да умрем.

— Мамичката му — изруга Никол. — Двигателят спря.

— О, не — възкликнах. — Можеш ли…

— Опитвам се. Мамка му проклета!

— Какво? Какво има?

Трябваше да повиша глас — от всички страни ни обгръщаха мъгла и шумът на водата.

— Късо съединение, струва ми се — каза Никол. — Или акумулаторът е паднал.

— Да не би да са го направили нарочно? — попитах. — Може би искат да умрем?

— Няма начин! — каза Никол. — Защо ще убиват клиентите си? Сега трябва да гребем.

— Да гребем ли? — попитах.