Заветите

Прочете имената ни от списъка. Нямаше смисъл да отричаме кои сме — те вече знаеха.

— Къде е рецепционистката? — попита водачът на групата. — Тази Теса.

Клетата Теса се показа иззад бюрото си. Цялата трепереше от ужас.

— Какво мислите? — попита мъжът със списъка. — В търговския център, в гимназията или на стадиона?

— На колко години сте? — попита водачът. — Не ми казвайте, тук пише. На двайсет и седем.

— Да ѝ дадем шанс. В търговския център. Може пък някой да се ожени за нея.

— Застанете ето там — каза водачът на Теса.

— Да му се не види, подмокрила се е — Забеляза третият, по-възрастен мъж.

— Не ругай — предупреди го водачът. — Хубаво. Плашлива е, може да се окаже изпълнителна.

— Надали някоя ще е изпълнителна — обади се третият мъж. — Те са жени.

Помислих си, че се шегува. Двамата по-млади, които бяха отвели Кейти, отново влязоха през вратата.

— Онази е в микробуса — каза единият.

— А къде са двете така наречени съдийки? — попита водачът. — Лорета? Давида?

— На обяд — отговори Анита.

— Ще вземем тези двете. Чакайте тук с нея, докато онези се върнат — заповяда водачът и посочи Теса. — После я заключете в микробуса за търговския център. Доведете и двете, които са на обяд.

— За търговския център или за стадиона? А тези двете къде?

— На стадиона — каза водачът. — Едната е на възраст, и двете са юристки, съдийки са. Чухте какви са заповедите.

— Ама въпреки това си е загуба — каза вторият и кимна към Анита.

— Провидението ще решава — отсече водачът.

Смъкнаха ни двете с Анита пет етажа по-надолу по стълбите. Работеше ли асансьорът? Не знам. След това ни закопчаха ръцете с белезници пред тялото и ни натикаха в черен микробус с плътна преграда между нас и шофьора и с мрежа пред матираните стъклени прозорци.

Двете мълчахме през цялото време, защото какво изобщо можеше да се каже? Ясно беше, че виковете ни за помощ ще останат без отговор. Нямаше смисъл да крещим или да се блъскаме в стените на микробуса — щеше да е безполезно похабена енергия. Затова просто чакахме.

Поне климатикът работеше. И имаше седалки.

— Какво ще правят? — прошепна Анита.

Не виждахме през прозорците. Не се виждахме и една друга, само силуети.

— Не знам — признах.

Микробусът спря — вероятно на контролно-пропускателен пункт — после продължи, сетне отново спря.

— Последна спирка — оповести нечий глас. — Слизайте!

Задните врати се отвориха. Анита излезе първа.

— Живо, живо — нареди друг глас.

Трудно ми беше да сляза с вързани ръце, затова някой ме хвана, дръпна ме и аз политнах към земята.

Докато микробусът потегляше, аз се олюлявах права и се озъртах. Намирах се на открито място, където имаше много групи хора: жени и нека уточня — голям брой въоръжени мъже.

Стадион. Само дето вече не беше стадион, а затвор.

VI

Шест — мъртва

Свидетелски разказ 369А

Тринайсета глава

Много ми е трудно да ви разкажа за събитията около смъртта на майка ми. Табита ме обичаше безусловно, но вече я нямаше и всичко край мен стана несигурно и колебливо. Къщата ни, градината, дори собствената ми стая вече не ми изглеждаха реални, сякаш се бяха разтворили в мъгла и бяха изчезнали.

Защото пред Твоите очи хиляда години са като вчерашния ден, който е преминал, и като стража през нощта. Ти като с порой ги завличащ те са като сън — като трева, която сутрин пониква, сутрин цъфти и се зеленее, а вечер клюмва и изсъхва11…

Изсъхва, изсъхва. Приличаше ми на фъфлене — сякаш Бог не умееше да говори ясно. Много от нас се препъваха в тази дума, докато рецитираха псалма.

За погребението на мама ми дадоха да облека черна рокля. Присъстваха неколцина Командири и техните Съпруги, и нашите Марти. Имаше затворен ковчег, в който се намираше тленната обвивка на моята майка, татко произнесе кратко слово каква чудесна Съпруга е била тя, неизменно загрижена повече за другите, образец за всички жени в Галаад, а после отправи молитва, благодари на Бог, че я е освободил от страданието, и всички казахме „Амин“. В Галаад погребенията на жените минаваха надве-натри дори ако са високопоставени.

Важните особи дойдоха у дома след гробището, където имаше скромна почерпка. Зила беше приготвила еклери със сирене, един от специалитетите ѝ, и ми позволи да ѝ помагам. Това ми донесе известна утеха — разрешиха ми да сложа престилка, да настържа сиренето, да извадя тестото от машината и да го сложа върху хартията за печене, а после да гледам през прозорчето на фурната как то се надува. Изпекохме еклерите в последния момент, хората вече пристигаха.