Заветите

След това свалих престилката, отидох при гостите, облечена с черната си рокля, както ме беше помолил татко, и мълчах, също по негова молба. Повечето гости не ми обръщаха никакво внимание, с изключение на една Съпруга, която се казваше Пола. Беше вдовица, донякъде известна заради съпруга си, Командир Сондърс, убит в кабинета си от тяхната Прислужница с кухненски шиш — скандал, за който се шушукаше в училище предната година. Какво изобщо е търсела Прислужницата в кабинета му? Как е влязла?

Версията на Пола беше, че момичето било лудо, промъкнало се долу през нощта, откраднало шиша от кухнята и когато клетият Командир Сондърс отворил вратата на кабинета си, тя го изненадала — убила човек, който се отнасял почтително към нея и към позицията ѝ. Прислужницата избягала, но я заловили и обесили, после оставили тялото да виси на Стената.

Другата версия беше на Сонамит, която я беше научила от тяхната Марта, а тя пък — от Мартата на семейство Сондърс. Тази версия включваше насилие и греховна връзка. Явно Прислужницата беше съблазнила някак Командир Сондърс и след това той ѝ беше разпоредил нощем да се промъква тайно на долния етаж, докато всички останали би трябвало да спят. Шмугвала се в кабинета му, където Командирът я очаквал, и очите му светвали като фенерчета. Кой знае какви похотливи неща я е карал да прави! Толкова противоестествени, че тласнали Прислужницата към безумието. На някои от тези жени малко им трябвало, защото и бездруго не били съвсем наред, но тази явно била още по-тежък случай. Направо не им се побирало в главите, вайкали се Мартите, ама на тях и бездруго почти нищо не им се побира там.

Когато съпругът не се появил на закуска, Пола отишла да го потърси и го намерила проснат на пода без панталон. Обула му панталона, после извикала Ангелите. Наложило се да нареди на една от Мартите да ѝ помогне — мъртвите са или вкочанени, или тежки и отпуснати, а Командир Сондърс бил едър мъж с тромаво тяло. Сонамит беше научила от въпросната Марта, че Пола се изцапала с кръв, докато се борела да надене дрехите на мъртвото тяло, а нервите ѝ трябва да са били от стомана, защото направила всичко това само от приличие.

Предпочитах версията на Сонамит пред тази на Пола. Размишлявах над нея след погребението на мама, докато татко ме представяше на Пола. Тя ядеше еклер със сирене и ме измерваше преценяващо с очи. Вира гледаше така, когато боцкаше блата за торта с клечка, за да провери дали е изпечен.

После се усмихна и каза:

— Агнес Джемайма, самата прелест.

Потупа ме по главата, все едно бях на пет, и отбеляза, че сигурно ми е приятно да съм с нова рокля. Идеше ми да я захапя — да не би новата рокля да компенсираше смъртта на майка ми? По-разумно беше да си държа езика зад зъбите обаче, отколкото откровено да разкрия какво мисля. Невинаги ми се получаваше, но тогава успях.

— Благодаря — отговорих.

Представих си я как е коленичила на пода в локва кръв и се опитва да нахлузи панталона на един труп. Мислено я поставих в неловкото положение, а аз се почувствах малко по-добре.

Няколко месеца след смъртта на майка ми татко се ожени за вдовицата Пола. Вълшебният пръстен на мама се появи на нейния пръст. Сигурно на татко не му се е искало да го изхвърля, пък и защо да купува нов, след като вече има един, толкова красив и скъп?

Мартите мърмореха:

— Майка ти искаше ти да наследиш пръстена — каза Роза.

Само че те нищо не можеха да направят. Изгарях от гняв, но и аз не можех да направя нищо. Изпаднах в мрачно настроение, цупех се, но нито баща ми, нито Пола ми обръщаха внимание. Бяха започнали да ми „угаждат“, така се изразяваха, а на практика реагираха с мълчание на всякакви прояви на лошо настроение от моя страна, за да ми покажат, че няма да им влияя с инатливото си мълчание. Дори прилагаха странен педагогически подход: в мое присъствие говореха за мен в трето лице, все едно ме няма. Виждам, че Агнес пак е в особеното си настроение. Да, ще отмине като лошото време. Такива са си момичетата.

Четиринайсета глава

Малко след като баща ми се ожени за Пола, в училище се случи нещо много обезпокоително. Разказвам го тук не за да всявам ужас напразно, а тъй като ми направи дълбоко впечатление и може би ще помогне да се намери обяснение защо по онова време и на онова място някои от нас се държаха така.

Случи се в час по религии — предмет, който, както вече споменах, водеше Леля Видала. Тя отговаряше за нашето училище и за други училища като него — училища „Видала“, така ги наричаха — само че нейната снимка, окачена отзад във всяка класна стая, беше по-малка от снимката на Леля Лидия. Имаше общо пет снимки: на бебето Никол най-отгоре, защото трябваше всеки ден да се молим то да се завърне живо и здраво; на Леля Елизабет, на Леля Хелена, на Леля Лидия и на Леля Видала. Бебето Никол и Леля Лидия бяха в златни рамки, а останалите три — в сребърни.