Заветите

В тази моя изчезнала страна нещата от години шеметно западаха. Наводнения, пожари, торнада, урагани, суша и недостиг на вода, земетресения. Твърде много от едно, твърде малко от друго. Рушащата се инфраструктура — защо никой не отменил поръчките за ядрените реактори навреме? Западащата икономика, безработицата, намалялата раждаемост.

Хората бяха уплашени. А после се разгневиха.

Липсата на приложими оздравителни мерки. Търсенето на някого, към когото да насочат обвиненията.

Защо си въобразявах, че въпреки всичко няма да се случи нищо по-различно от обикновено? Сигурно защото отдавна се чуваше за грозящото бъдеще. Не вярваш, че небето се продънва, преди къс от него да ти падне на главата.

Арестът ми последва скоро след като нападението на групировката „Синове на Яков“ ликвидира Конгреса. Отначало ни казаха, че били ислямски терористи — обявиха извънредно положение в цялата страна, но ни убеждаваха да не се тревожим, защото Конституцията ще бъде възстановена и извънредното положение скоро ще бъде отменено. И наистина стана така, но не както очаквахме.

Беше пъклено горещ ден. Съдилищата бяха затворени — временно, до установяването на валидна йерархия и възстановяването на законността. Така ни уверяваха. Въпреки това някои от нас бяха отишли на работа — допълнителното време беше добре дошло, за да наваксаш с натрупаната документация, поне такова беше моето извинение. А всъщност си търсех компания.

Странно, но нито един мъж от колегите ни не беше изпитал сходна необходимост. Може би намираха утеха при съпругите и децата си.

Докато преглеждах документите по някакво дело, в кабинета ми влезе една от по-младите ми колежки — Кейти, назначена неотдавна, на трийсет и шест години и бременна в третия месец чрез донор на сперма.

— Трябва да тръгваме — съобщи тя.

Вторачих се в нея и попитах:

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да напуснем страната. Става нещо.

— Е, разбира се… обявено е извънредно положение…

— Не, не е само това. Банковата ми карта е канселирана. И двете ми кредитни карти. Опитах да си купя самолетен билет и така разбрах. Колата ти тук ли е?

— Моля? — попитах. — Защо? Не може просто да ти отнемат достъпа до собствените ти пари!

— Явно може — отговори Кейти. — Ако си жена. От авиокомпанията ме осведомиха. Временното правителство току-що е приело нови закони: парите на жената стават собственост на най-близкия ѝ роднина от мъжки пол.

— По-зле е, отколкото мислиш — обади се по-възрастната ни колежка. И тя беше влязла в кабинета ми. — Много по-зле.

— Аз нямам роднина от мъжки пол — признах. Изумена бях. — Това е в пълен разрез с Конституцията!

— Забрави Конституцията — каза Анита. — Току-що са я отменили. Научих в банката, докато опитвах да… — и се разплака.

— Стегни се, трябва да помислим — наредих аз.

— Все имаш някой мъж роднина — каза Кейти. — Сигурно го планират от години. На мен ми обясниха, че най-близкият ми роднина от мъжки пол е дванайсетгодишният ми племенник.

В този момент разбиха входната врата. Влязоха петима мъже, две двойки и след това още един, с насочени за стрелба автомати. Кейти, Анита и аз излязохме от кабинета ми. Рецепционистката Теса се разпищя и се скри зад бюрото си.

Двама от мъжете бяха млади — към двайсетинагодишни — но другите трима бяха на средна възраст. По-младите бяха в добра форма, по-възрастните имаха коремчета. Носеха камуфлажни дрехи и изглеждаха като току-що избрани за ролята — ако не бяха насочените оръжия, сигурно щях да прихна. Още не подозирах, че много скоро женският смях щеше да се превърне в рядкост.

— Какво става? — попитах. — Можехте да почукате! Вратата беше отворена!

Мъжете не ми обърнаха никакво внимание. Този, който вървеше сам — вероятно водачът им — попита спътника си:

— Носиш ли списъка?

Опитах с по-възмутен тон:

— Кой ще заплати за щетите? — Вече започвах да изпадам в шок, изстинах. Обир ли беше? Щяха ли да отвлекат заложници? — Какво искате? Тук не държим пари.

Анита ме смушка с лакът да млъкна — тя вече схващаше ситуацията по-ясно от мен.

Вторият по старшинство вдигна някакъв лист.

— Коя е бременната? — попита той.

Трите се спогледахме. Кейти пристъпи напред.

— Аз — каза тя.

— Нямаш съпруг, нали?

— Не, аз…

Кейти държеше отбранително ръце пред корема си. Беше избрала да бъде самотна майка, както правеха много жени напоследък.

— В гимназията — нареди водачът.

Двамата по-млади мъже пристъпиха напред.

— Елате с нас, госпожо — подкани я единият.

— Защо? — попита Кейти. — Не може просто да нахълтвате тук и да…

— Елате с нас — намеси се и вторият по-млад мъж. Стиснаха я за ръцете и я повдигнаха. Тя се разпищя, но въпреки това я изнесоха през вратата.

— Спрете! — намесих се.

Чувахме как гласът ѝ заглъхва навън в коридора.

— Аз издавам заповедите — отсече водачът им.

Носеше очила и имаше дълги, извити нагоре мустаци, но изобщо не му придаваха дружелюбен вид. По време на така наречената си кариера в Галаад съм виждала как незначителни хора, получили власт, често започват тежко да злоупотребяват с нея.

— Не се тревожете, тя няма да пострада — увери ме вторият по важност. — Ще я заведем на безопасно място.