Заветите

Моето тупнало тяло не беше единствената ми тревога: статутът ми в училище чувствително спадна. Другите вече не ми отстъпваха, не ме ухажваха. Момичетата прекъсваха разговорите си, когато приближавах, и ме гледаха странно. Някои дори ми обръщаха гръб. Бека не го правеше — тя все така се стремеше да сяда до мен — обаче гледаше право напред и не пъхваше ръката си под чина, за да стиска моята.

Сонамит продължаваше да твърди, че ми е приятелка, отчасти защото не беше популярна сред останалите, но и защото вече тя ми правеше услуга с приятелството ни, а не обратното. Всичко това ме нараняваше, но още не разбирах защо атмосферата се е променила.

Другите обаче знаеха. Явно новината се беше разчула, беше плъзнала от уста на уста — от мащехата ми Пола и нашите Марти, които забелязваха всичко, после през другите Марти, с които се срещаха, докато пазаруват, а от тях я научаваха Съпругите, от Съпругите — дъщерите, моите съученички.

А каква беше новината? Отчасти, че съм изгубила благосклонността на влиятелния си баща. Майка ми Табита беше моята закрилница, но нея вече я нямаше, а новата ми мащеха не ми желаеше доброто. У дома ме подминаваше или ми пролайваше по някоя заповед: „Вдигни това! Не се изгърбвай!“. Стараех се да не ѝ се мяркам пред очите, но дори затворената ми врата я оскърбяваше. Сигурно знаеше, че се крия зад нея и ѝ мисля злото.

Само че аз изгубих популярността си не само защото изгубих и благоволението на татко. Разпространяваше се и нова информация, която ми вредеше сериозно.

Има ли да се съобщи някаква тайна — особено шокираща — Сонамит обичаше да бъде вестителката.

— Познай какво научих? — попита един ден, докато ядяхме сандвичите си за обяд.

Беше слънчев ден и ни бяха позволили да си направим пикник на училищната морава. Тя беше заобиколена с висока ограда, увенчана с бодлива тел, и двама Ангели пазеха портата, която стоеше заключена, освен когато влизаха и излизаха колите на Лелите, така че бяхме в безопасност.

— Какво? — попитах.

Сандвичите ни бяха със смес от изкуствени сирена, с които приготвяха училищната храна, защото истинското сирене беше необходимо за войниците. Слънцето грееше, тревата беше мека, бях успяла да се измъкна от вкъщи, без Пола да ме види, и поне за кратко се чувствах доволна от живота си.

— Майка ти не ти е истинска майка — каза Сонамит. — Взели са те от истинската ти майка, защото била пачавра. Но не се тревожи, вината не е твоя, била си много малка и не го знаеш.

Коремът ми се сви. Изплюх хапката от сандвича си на земята.

— Не е вярно! — почти креснах.

— Успокой се — каза Сонамит. — Както ти казах, вината не е твоя.

— Не ти вярвам — отсякох.

Сонамит ме удостои с усмивка, преливаща от задоволство и съжаление.

— Истина е. Моята Марта научила цялата история от твоята Марта, а тя пък — от новата ти мащеха. Съпругите знаят тези работи — някои от тях така са се сдобили с децата си. Не се отнася за мен, аз съм родена нормално.

В онзи момент наистина я мразех.

— Къде е истинската ми майка тогава? — попитах. — Нали всичко знаеш!

Искаше ми се да ѝ кажа, че е много, много зла. Усъмних се, че ме е предала — преди да съобщи на мен, вече е разказала на другите момичета. И че това е причината за тяхната студенина — аз бях опетнена.

— Не знам, може би е мъртва — отговори Сонамит. — Опитала се тайно да те изведе от Галаад, да избяга през гората, искала да те пренесе през границата. Обаче я заловили и те спасили. Късметлийка!

— Кой ме е спасил? — попитах прималяла.

Докато ми разказваше историята, Сонамит не спираше да дъвче. Гледах я в устата, от която излизаше съдбата ми — имаше оранжево изкуствено сирене между зъбите.

— Ами те: Ангелите и Очите. Спасили те и те дали на Табита, защото тя не можела да има бебе. Направили ти услуга. Дали са ти много по-хубав дом от онази уличница.

Усетих как вярата в истинността на думите ѝ плъзва в тялото ми като парализа. Историята, която разказваше Табита, как ме спасила от злите вещици, отчасти беше вярна. Само че не съм стискала ръката на Табита, а на истинската си майка — блудницата. И не са ни преследвали вещици, а мъже. Сигурно са били въоръжени, защото такива като тях винаги са.

Табита обаче наистина ме беше избрала. Беше предпочела мен сред другите деца, отнети от истинските им родители. Беше ме избрала и се беше грижила от сърце. Тя ме обичаше. Това беше истина.

Ала вече нямах майка, защото къде беше истинската? И баща нямах — Командир Кайл ми беше роднина толкова, колкото и уж хуманоидният силует на Луната. Той ме търпеше, защото така бе пожелала Табита — бях нейната любимка, нейната играчка.

Нищо чудно, че Командир Кайл искаше Прислужница — двамата с жена му желаеха истинско дете. Аз бях ничия.

Сонамит продължаваше да дъвче и да ме наблюдава злорадо как асимилирам новината.

— Аз ще те защитавам — увери ме тя престорено благочестиво и неискрено. — Душата ти си остава същата. Както казва Леля Ести, на небето всички души са равни.