Заветите

Мащехата ми закачи картината там, сигурно за да не я гледа, прочисти отворените за посетители помещения в къщата от предмети, които можеха да напомнят на нейния нов съпруг за първата му Съпруга. Пола не го направи явно, действаше подмолно — преместваше или изхвърляше вещите една по една — но аз знаех какво е намислила. Поредната причина да не я харесвам.

Няма смисъл от заобикалки. Вече не прибягвам до тях. Не просто не харесвах Пола, мразех я. Омразата е много лошо чувство, защото смразява душата — Леля Ести ни научи на това — обаче макар да не се гордея с признанието си и да се молех да ми бъде простено това прегрешение, наистина изпитвах ненавист към мащехата си.

Влизах в стаята на Прислужницата, тихо затварях вратата и започвах да тършувам. Коя беше тя всъщност? Ами ако се окажеше изчезналата ми майка? Знаех, че си фантазирам, но се чувствах самотна. Приятно ми беше да си представям какво ще стане, ако излезе вярно. Двете щяхме да се хвърлим в обятията си, щяхме да се прегърнем, щастливи, че сме се намерили след толкова много време… И после? Не можех да си представя какво ще се случи после, но имах смътното усещане, че ще възникнат проблеми.

В стаята на Кайлова нямаше нищо, което да ми подскаже коя е тя. Червените ѝ рокли висяха подредени в гардероба, обикновеното ѝ бяло бельо и торбестите нощници бяха сгънати прилежно върху рафтовете. Тя имаше втори чифт обувки, още едно наметало и още едно бяло боне. Четка за зъби с червена дръжка. И куфар, в който си беше донесла вещите, но сега беше празен.

Седемнайсета глава

Прислужницата ни най-сетне забременя. Знаех го още преди да ми кажат, защото вместо да се държат с нея като с бездомно пале, което са приютили от жалост, Мартите започнаха да се суетят, да ѝ поднасят по-големи порции храна и да ѝ слагат вазички с цветя върху таблите със закуската. И понеже бях обсебена от нейната личност, се стараех да забелязвам такива подробности.

Слушах как Мартите разговарят развълнувано в кухнята, когато не подозираха, че ги чувам, но невинаги разбирах какво казват. Когато бях при тях, Зила често се усмихваше просто ей така, а Вира снишаваше резкия си глас, все едно е в църква. Дори Роза имаше самодоволно изражение, все едно е изяла неочаквано сладък портокал, но го пази в тайна.

А мащехата ми Пола направо сияеше. Държеше се по-мило с мен, озовяхме ли се в една стая, което гледах да се случва рядко. Закусвах в кухнята, преди да ме откарат на училище, и на вечеря ставах от масата бързо-бързо, уж за да се заема с домашните: бродерия, плетиво или нещо за шиене, рисунка, която трябва да довърша, акварел, който да нарисувам. Пола никога не възразяваше — и тя като мен не държеше да се виждаме.

— Кайлова е бременна, нали? — попитах Зила една сутрин.

Постарах се въпросът ми да прозвучи нехайно, в случай че греша. Сварих Зила неподготвена.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Не съм сляпа — отговорих надменно и вероятно дразнещо.

В такава възраст бях.

— Не бива да го обсъждаме преди третия месец — отговори Зила. — Първите три месеца са най-опасни.

— Защо? — попитах.

Въпреки прожекцията на снимки на зародиши, която ни устрои сополивата Леля Видала, всъщност не знаех много по въпроса.

— Защото, ако е Нерожба, тогава най-вероятно ще се роди преждевременно — отговори Зила. — И ще умре.

Знаех за Нерожбите — не учехме за тях, но се носеха слухове. Шушукаше се, че имало много такива. Прислужницата на Века родила момиченце без мозък. Клетата Века беше много разстроена, защото искаше сестричка.

— Молим се за нея. И за… онова нещо — додаде Зила.

Забелязах как се изрази.

Пола обаче явно беше намекнала пред Съпругите, че Кайлова е бременна, защото изведнъж статутът ми в училище отново се подобри. Сонамит и Века си съперничеха за вниманието ми както преди, а другите момичета ми угаждаха, сякаш ме обгръщаше невидима аура.

Едно бъдещо бебе озаряваше живота на всички, свързани с него. Домът ни сякаш бе обгърнат от златисто сияние, което ставаше по-ярко и по-златисто с течение на времето. Когато прескочихме трите месеца, в кухнята се проведе неофициално тържество и Зила направи торта. Що се отнася до Кайлова, нейното лице, доколкото можех да го видя, изразяваше не толкова радост, колкото облекчение.

Насред цялото сдържано ликуване обаче аз бях като буреносен облак. Това незнайно бебе в корема на Кайлова поглъщаше цялата обич и за мен сякаш нищо не оставаше. Бях сам-сама. И ревнувах — бебето щеше да си има майка, а аз никога нямаше да имам. Дори Мартите се извръщаха от мен към сиянието от корема на Кайлова. Срамувам се да го призная — да ревнувам от едно бебе! — но това беше истината.