Заветите

Само на небето, помислих си. А тук не е небето. Това е място на „стълби и змии“13, и макар преди да се намирах високо на стълбата, облегната на Дървото на живота, вече съм се плъзнала надолу по змия. Сигурно останалите с удоволствие са наблюдавали падението ми! Нищо чудно, че Сонамит така несдържано разпространяваше гибелната и усладителна новина. Вече чувах хихикането зад гърба си: Блудница, блудница, дъщеря на блудница.

Сигурно Леля Видала и Леля Ести също знаеха. Двете най-вероятно са знаели още от самото начало. Лелите са запознати с такива тайни. Според Мартите на това дължат властта си — на факта, че знаят тайни.

А Леля Лидия — която, облечена с грозната си кафява униформа, ни гледаше навъсено усмихната от портрета в златна рамка във всяка класна стая — сигурно знаеше най-много тайни от всички, защото нейната власт беше най-голяма. Какво ли щеше да е нейното мнение за моето положение? Би ли ми помогнала? Щеше ли да разбере колко съм нещастна, щеше ли да ме спаси? Изобщо реална личност ли беше тя? Никога не я бях виждала. Може би беше като Бог — реална, но и нереална. Ами ако нощем започнех да се моля на Леля Лидия вместо на Бог?

По-късно през седмицата наистина опитах, ала беше немислимо — да отправяш молитва към жена — затова престанах.

Шестнайсета глава

Преживях остатъка от онзи следобед като сомнамбул. Бродирахме комплекти от кърпички за Лелите — цветя, подходящи за имената им: ехинацея за Елизабет, зюмбюл за Хелена, теменужки за Видала. Аз бродирах люляк за Лидия и дори не забелязах, че съм се убола на иглата, докато Сонамит не отбеляза:

— Има кръв по бродерията ти.

Габриела — слабичко и язвително момиче, станало популярно, както аз бях преди, защото баща ѝ се беше издигнал и имаше три Марти — прошепна:

— Сигурно най-после ѝ е дошъл цикълът, ама от пръста.

И всички се засмяха, защото повечето други момичета вече имаха месечен цикъл, дори Бека. Леля Видала чу смеха, вдигна очи от книгата си и разпореди:

— Достатъчно.

Леля Ести ме заведе в тоалетната, изми кръвта от пръста ми и ми сложи лепенка, но се наложи да накиснем кърпичката в студена вода, защото така се изпира кръвта, особено от бял плат. Леля Видала ни предупреди, че като Съпруги трябва да умеем да чистим кръв, щяло да бъде част от задълженията ни — ще ни се налага да надзираваме дали Мартите го правят както трябва. Почистването на кръвта и на други субстанции, които отделят женските тела, влизаше в задълженията на жената да се грижи за околните, най-вече за децата и за възрастните хора, обясняваше ни Леля Ести, която винаги представяше нещата в положителна светлина. Жените притежаваха тази дарба, защото така бе устроен мозъкът им — не беше толкова твърд и съсредоточен като мъжкия, а мек, влажен, топъл и обгръщащ като… като какво? Тя не довърши изречението.

Като кал на слънце, помислих си. Тази представа изникна в главата ми — затоплена кал.

— Нещо не е наред ли, Агнес? — попита Леля Ести, след като изми пръста ми. Отговорих, че няма проблем. — Тогава защо плачеш, скъпа?

Явно наистина плачех: от очите ми течаха сълзи, струяха от влажната ми и кална глава, колкото и да се мъчех да се овладея.

— Защото ме боли! — изхлипах.

Тя не попита какво ме боли, но сигурно се е досетила, че не е убоденият пръст. Прегърна ме и стисна раменете ми.

— Много неща причиняват болка — каза, — но трябва да се стараем да бъдем ведри. Бог обича ведростта. Той ни учи да ценим хубавите неща в живота.

Лелите често ни осведомяваха какво обича и какво не обича Бог, особено Леля Видала, която явно го познаваше най-отблизо. Сонамит веднъж се канеше да попита Леля Видала какво обича да закусва Бог, с което скандализира по-плахите момичета, само че така и не го направи.

Какво ли мислеше Бог за майките — и истинските, и неистинските? Знаех обаче, че няма смисъл да разпитвам Леля Ести коя е истинската ми майка и как ме е избрала Табита, нито дори на колко годинки съм била тогава. Лелите в училище избягваха да говорят за родителите ни.

* * *

Когато се прибрах у дома в онзи ден, приклещих Зила в кухнята, където тя правеше бисквити, и повторих всичко, което Сонамит ми беше наговорила на обяд.

— Приятелката ти има голяма уста — каза тя. — Трябва по-често да я държи затворена.

Необичайно резки думи за Зила.

— Но е вярно, така ли? — попитах.

Все още се надявах, че тя ще отрече всичко.

Зила въздъхна.

— Искаш ли да ми помогнеш за бисквитите?

Твърде голяма бях вече, за да ме подкупва с такива подаръчета.

— Просто ми отговори — настоях. — Моля те.

— Ами според новата ти мащеха — да. Така е. Или нещо подобно.

— Значи Табита не ми е майка — казах, сдържайки сълзите, които отново напираха, и се постарах гласът ми да не трепери.

— Зависи какво означава за теб „майка“ — отговори Зила. — Жената, която те ражда, или жената, която те обича най-силно?

— Не знам — отговорих. — Може би онази, която ме обича най-силно?