Заветите

— Тогава Табита е твоята майка — отговори Зила, режейки бисквитите. — Ние, Мартите, също сме ти майки, защото и ние те обичаме. Макар и невинаги да ти се струва така. — Вдигаше всяка кръгла бисквита с лопатката за обръщане на палачинки и я поставяше върху хартията за печене. — Всички искаме най-доброто за теб.

С което изгуби донякъде доверието ми, понеже Леля Видала също твърдеше, че иска най-доброто за нас, обикновено точно преди да ни накаже. Обичаше да ни удря с пръчката между краката, за да не се вижда, а понякога и по-нависоко, като ни караше да се наведем и да си вдигнем полата. Случваше се да нашляпа някоя от нас пред целия клас.

— Какво е станало с майка ми? — попитах. — Дето бягала през гората? След като ме взели от нея?

— Наистина не знам — каза Зила, без да ме поглежда, докато пъхаше бисквитите в горещата фурна. Исках да попитам дали ще мога да си взема една, когато извади тавата — обожавах топли бисквити — но прецених, че молбата ми ще прозвучи детински насред такъв сериозен разговор.

— Застреляли ли са я? Убили ли са я?

— О, не — отговори Зила. — Не биха направили подобно нещо.

— Защо?

— Защото била способна да ражда. Родила с теб, нали? Доказателството. Никога няма да убият такава жена, освен ако няма друг изход. — Тя замълча, докато осмисля думите ѝ. — Най-вероятно са се погрижили тя да бъде… Лелите от Център „Леа и Рахел“ са се молили за нея, най-напред са поговорили с жената, опитали са да я разубедят.

В училище се носеха слухове за центъра „Леа и Рахел“, но бяха доста неопределени: никоя от нас не знаеше какво всъщност се случва вътре. Въпреки това беше страшна дори мисълта, че няколко Лели се молят за теб. Не всички бяха благи като Леля Ести.

— Ами ако не успеят да я променят, тогава какво? — попитах. — Ще я убият ли? Мъртва ли е?

— О, сигурна съм, че са успели да я убедят — отговори Зила. — Много ги бива. Сърцата и умовете — тях променят те.

— Тогава къде е сега истинската ми майка? — попитах.

Дали изобщо ме помнеше? Сигурно. Сигурно ме е обичала, иначе защо ще опитва да ме вземе със себе си, като е тръгнала да бяга?

— Никой от нас не знае, скъпа — отговори Зила. — Станат ли Прислужници, вече не са с предишните си имена, а униформите крият лицата им. Всички изглеждат еднакво.

— Тя е Прислужница, така ли? — попитах. Значи онова, което ми беше казала Сонамит, беше вярно. — Моята майка?

— Това правят в Центъра — обясни Зила. — Превръщат ги в Прислужници. По един или друг начин. Онези, които успеят да заловят. Какво ще кажеш за една вкусна и топла бисквита? В момента нямам масло, но мога да ти сложа малко мед.

Благодарих ѝ. Изядох бисквитата. Майка ми беше Прислужница. Затова Сонамит твърдеше, че е блудница. Всеки знае, че Прислужниците са били блудници навремето. И все още бяха, но по различен начин.

От този момент нататък вниманието ми беше приковано изцяло върху новата ни Прислужница. Отначало я пренебрегвах, както ме бяха инструктирали — Роза твърдеше, че така е най-добре за тези жени, защото Прислужницата или щеше да роди бебе и да бъде преместена в друг дом, или нямаше да роди бебе, но пак щяха да я преместят другаде. Тъй или иначе, нямаше да остане у дома дълго. Затова за тях било най-добре да не се привързват, особено към по-младите в домакинството, тъй като неизбежно ще им се наложи да се откажат от тези приятелства. И страшно да се разстроят, нали?

Затова странях от Кайлова и се преструвах, че не я забелязвам, когато тя влизаше в кухнята с червената си рокля, за да вземе кошницата за пазар и да излезе. Всички Прислужници се разхождаха ежедневно и по двойки, виждахме ги по тротоарите. Никой не им досаждаше, не ги докосваше и не ги заговаряше, защото в известен смисъл те бяха недосегаеми.

Сега обаче започнах да хвърлям коси погледи към Кайлова при всяка възможност. Тя имаше бледо овално лице, празно като отпечатък от пръст в ръкавица. И аз владеех безизразните физиономии, затова не вярвах, че под тази външност тя е наистина празна. Преди е имала съвсем различен живот. Как ли е изглеждала, когато е била блудница? Блудниците спяха с много мъже. С колко ли беше спала тя? И какво точно означаваше това — да бъдеш с мъже, и с какви мъже точно? Беше ли допускала части от тялото ѝ да се показват от дрехите? Беше ли носила панталони като мъж? Това ми се струваше страшно скверно, направо невъобразимо! Ако го беше правила обаче, каква дързост само! Сигурно е била съвсем различна от сега. Много по-енергична.

Заставах до прозореца и я гледах в гръб, когато излизаше на обичайната си разходка — прекосяваше градината и поемаше по пътеката към портата. После си събувах обувките, минавах на пръсти в коридора и се промъквах в стаята ѝ в задната част на къщата, на третия етаж. Средно голяма стая със собствена баня. Плетен килим, на стената висеше картина на сини цветя във ваза, която преди беше на Табита.