Заветите

По онова време се случи нещо, което би трябвало да прескоча, защото е най-добре да бъде забравено, но то повлия на избора, който скоро ми предстоеше да направя. Вече съм по-голяма и съм опознала света по-добре, затова разбирам защо в очите на някои хора събитието няма да е толкова значимо, но аз бях момиче от Галаад и за пръв път попадах в подобно положение, затова за мен не беше дреболия. Напротив, ужасих се. И се засрамих — когато ти се случи нещо позорно, срамът полепва по теб. И се чувстваш осквернен.

Прелюдията е незначителна — трябваше да отида на ежегодния си преглед при зъболекар. Зъболекарят се казваше д-р Гроув, бащата на Бека. Беше най-добрият според Вира — най-високопоставените Командири и техните семейства ходеха при него. Кабинетът му се намираше в сградата „Здравен благослов“, където имаше само лекарски и стоматологични кабинети. Отпред се мъдреше изображение на усмихнато сърце и усмихнат зъб.

Една от Мартите обикновено ме придружаваше на преглед при лекар или зъболекар и оставаше в чакалнята, защото така беше уместно, твърдеше Табита, без да дава повече обяснения, но Пола разпореди Пазителят просто да ме закара, тъй като в къщата имало много работа с оглед на промените, за които следва да се подготвят — имаше предвид бебето — и щяло да бъде загуба на време да ме придружава Марта.

Нямах нищо против. Всъщност се чувствах пораснала, щом отивах сама. Седях с изпънат гръб на задната седалка, зад нашия Пазител. После влязох в сградата, натиснах копчето на асансьора, на което имаше нарисуван зъб, намерих етажа и вратата, настаних се в чакалнята и се заех да разглеждам снимките на прозрачни зъби на стената. Когато ми дойде редът, асистентът, господин Уилям, ме покани и се настаних на зъболекарския стол. Влезе доктор Гроув, господин Уилям донесе картона ми, излезе и затвори вратата. Зъболекарят разгледа данните от предишните ми прегледи, попита ме имам ли проблеми със зъбите и аз отговорих, че нямам.

Почовърка в устата ми с разни инструменти и едно огледалце, както обикновено. И както обикновено, аз виждах очите му отблизо, уголемени от очилата му — сини и кървясали, с набръчкани клепачи — стараех се да не вдишвам, когато той издишваше, защото дъхът му миришеше на лук, както обикновено. Беше мъж на средна възраст, доста невзрачен.

Свали си белите еластични ръкавици и изми ръцете си над мивката зад гърба ми.

— Идеални зъби — отбеляза. — Идеални. Пораснала си, Агнес.

После положи длан върху малката ми, но вече набъбнала гръд. Беше лято и бях облечена с лятната си униформа, розова, от тънък памук.

Застинах от изумление. Значи беше вярно всичко онова за мъжете и техните буйни огнени импулси, които бях разпалила единствено седейки на зъболекарския стол. Бях дълбоко смутена — какво да кажа? Не знаех, затова просто се престорих, че нищо не се случва.

Доктор Гроув стоеше зад мен, затова лявата му длан беше върху лявата ми гърда. Не виждах тялото му, само ръката с дълги и рижи косъмчета. Беше топла. И стоеше върху ми като едър топъл рак. Не знаех какво да правя. Да я вдигна ли от мястото ѝ? Щях ли така да предизвиквам още по-силен изблик на огнена похот? Да опитам ли да се махна? И тогава ръката му стисна гърдата ми. Пръстите напипаха зърното ми и го щипнаха. Все едно ми забоде габърче. Подскочих напред с горната половина на тялото си — трябваше по най-бързия начин да стана от този зъболекарски стол, но ръката му ме притискаше. После внезапно се вдигна и пред очите ми се показа част от туловището на доктор Гроув.

— Крайно време е да видиш един от тези — каза той с най-нормален тон, с който изричаше всичко. — Много скоро ще го усетиш в себе си.

Хвана дясната ми ръка и я положи някъде върху тялото си.

Едва ли се налага да ви описвам какво последва. Беше си приготвил кърпа. Избърса се и прибра издатъка обратно в панталона си.

— Така, добро момиче. Добро момиче. Не съм те наранил. — И ме потупа бащински по рамото. — Не забравяй да си миеш зъбите два пъти дневно и после да ги почистваш с конците. Господин Уилям ще ти даде нова четка за зъби.

Излязох от кабинета, дълбоко погнусена. Господин Уилям седеше в чакалнята с равнодушно изражение на скромното си трийсетинагодишно лице. Подаде ми чашка с нови розови и сини четки за зъби. Достатъчно бях осведомена, че да избера розовата.

— Благодаря — казах.

— Няма защо — отговори господин Уилям. — Имаш ли кариеси?

— Не. Този път нямам.

— Хубаво. Не яж сладко и може изобщо да нямаш развалени зъби. Добре ли си?

— Да.

Къде беше вратата?

— Струваш ми се пребледняла. Някои хора се страхуват от зъболекари.

Това подигравателна усмивка ли беше? Знаеше ли той какво се е случило вътре?

— Не съм пребледняла — отговорих глупаво, защото откъде ще знам дали не съм.

Напипах бравата и изхвърчах навън, стигнах до асансьора и натиснах копчето за надолу.