Заветите

Щеше ли да ми се случва всеки път, когато ходя на зъболекар? Не можех да кажа, че не искам да ходя при доктор Гроув, без да обясня защо, а обясня ли защо, щях да загазя, сигурна бях. Лелите в училище ни учеха, че трябва да съобщим на отговорен човек — тоест на тях — ако някой мъж ни докосне неуместно, но ние знаехме, че е глупаво да вдигаме врява, особено ако става дума за уважаван човек като доктор Гроув. Пък и как щеше да се почувства Бека, ако наговоря такива неща за баща ѝ? Щеше да е страшно унижение за нея, щеше да бъде съсипана. Невероятно предателство.

Имаше момичета, докладвали за подобни случаи. Едната твърдеше, че домашният им Пазител плъзнал длани по краката ѝ. Друга — че събирачът на смет си разкопчал панталона пред нея. Първата отнесе бой с камшик отзад по бедрата, задето лъже, а на втората обясниха, че свестните момичета не обръщат внимание на дребните лудории на мъжете, а просто отместват поглед.

Аз обаче не можех да отместя поглед. Нямаше накъде да погледна.

— Не ми се вечеря — казах на Зила в кухнята.

Тя ме стрелна с очи.

— Добре ли мина прегледът при зъболекаря, скъпа? — попита тя. — Имаше ли кариеси?

— Не — отвърнах и направих вял опит за усмивка. — Зъбите ми са идеални.

— Да не си болна?

— Може да съм настинала — отвърнах. — Ще ида да полегна.

Зила ми приготви топла напитка с лимон и мед и я донесе в стаята ми на поднос.

— Трябваше да те придружа — каза тя, — но всички са единодушни, че той е най-добрият зъболекар.

Тя знаеше. Или подозираше. И ме предупреждаваше да не казвам нищо. Ето така говореха те, кодирано. По-точно, всички говорехме така. Дали и Пола знаеше? Дали не предусещаше, че в кабинета на доктор Гроув може да се случи нещо подобно? Затова ли ме изпрати сама?

Реших, че безусловно е така. Че го е направила нарочно, за да ме стисне той по гърдата и да ми навре под носа онова мръсно нещо. Пола искаше да бъда осквернена. Точно това беше библейската дума — осквернена. Сигурно се кискаше злобно на подлия номер, който ми беше скроила, защото предчувствах, че в нейните очи щеше да мине категорично в тази графа — като шега.

След случилото се престанах да се моля за опрощение заради омразата, която изпитвах към нея. Имах пълното право да я ненавиждам. Бях готова да мисля само най-лоши неща за нея и го направих.

Осемнайсета глава

Месеците се нижеха, аз продължавах да се прокрадвам на пръсти и да подслушвам. Стараех се да виждам, без да ме виждат, да чувам, без да ме чуват. Откривах пролуки между затворените врати и техните рамки, удобни места в коридорите и по стълбите, изтънели участъци в стените. В повечето случаи чувах откъслечно или долавях само мълчание, но постепенно се научих да сглобявам тези късчета и да попълвам неизреченото.

Нашата Прислужница, Кайлова, ставаше все по-едра — по-точно коремът ѝ — и колкото по наедряваше, толкова по-възторжени ставаха всички у дома. Говоря за жените. Чувствата на Командир Кайл бяха загадка. Изражението му винаги беше каменно, но от мъжете никой не очакваше да дават воля на емоциите си, като плачат или дори се смеят силно, макар че зад затворените врати на трапезарията се чуваше смях, когато Командирът имаше гости на вечеря и им поднасяше вино и десерти с разбита сметана, които Зила приготвяше умело, ако успееше да се снабди със сметана, разбира се. Подозирам, че все пак е бил относително развълнуван от издутия като балон корем на Кайлова.

Понякога се питах какво ли е изпитвал към мен собственият ми баща. За майка си знаех нещичко — тя беше избягала с мен, Лелите я бяха направили Прислужница — обаче за баща си не знаех нищо. Е, вероятно все нещо съм знаела, всеки знаеше. Сигурно допускате, че съм запълнила празнините с идеализирани представи, но не е вярно — останаха си празни.

Кайлова се беше превърнала в своеобразна знаменитост. Съпругите постоянно измисляха някакво извинение да изпращат Прислужниците си — уж за яйце назаем или да върнат някоя купа, а всъщност да попитат как е бременната. Пускаха ги да влязат в къщата, после викаха Прислужницата да слезе, за да могат гостенките да положат длани върху корема ѝ и да усетят как рита бебето. Каква гледка бяха лицата им, докато извършваха този ритуал — такова удивление, все едно пред очите им се разиграваше чудо. И надежда, защото щом Кайлова можеше, значи и те можеха. Завист, защото на тях все още не им се получаваше. Копнеж, защото наистина искаха да успеят. Отчаяние, защото може би никога нямаше да им се случи. Още не знаех какво може да сполети Прислужница, която макар да е смятана за способна да даде живот, се окаже безплодна във всички къщи, където я изпратят, но допусках, че едва ли е хубаво.