Заветите

Роза се беше навела над голямата двойна мивка и миеше съдове. Имахме съдомиялна, но Мартите я използваха само когато другите Командири идваха на вечеря, защото според Вира харчела много ток, а заради войната имаше недостиг. Понякога Мартите описваха войната като тенджера, дето къкри, но не завира, друг път — като колело на Йезекиил, защото се търкаляла, без да стига доникъде, но това си го говореха само помежду си.

— Сонамит ми каза, че тяхната Марта научила от някоя от вас, че майка ми умира — изтърсих. — Кой ѝ го е казал? Това е лъжа!

И трите зарязаха заниманието си. Все едно бях размахала вълшебна пръчка и ги бях вкаменила: Зила с точилката, Вира с нож в едната ръка и бяла пилешка шийка в другата и Роза с голяма чиния и кърпа за съдове. Трите се спогледаха.

— Мислехме, че знаеш — отговори тихо Зила. — Че Табита ти е казала.

— Или баща ти — додаде Вира.

Което беше глупаво, защото кога би могъл да ми каже татко? Напоследък рядко се задържаше у дома, а когато беше тук, или вечеряше сам в трапезарията, или се затваряше в кабинета си, зает с важни дела.

— Много съжаляваме — каза Роза. — Майка ти е много добра жена.

— Образцова Съпруга — додаде Вира. — Страда, без да се оплаква.

Аз вече се бях свлякла на кухненската маса и ридаех, закрила лицето си с ръце.

— Всички трябва да понасяме бедите, които са ни изпратени като изпитание — каза Зила. — И трябва да продължим да се надяваме.

На какво да се надяваме, помислих си. Каква надежда е останала? Виждах само загуба и мрак.

Мама умря два дни по-късно, през нощта, но аз научих едва на сутринта. Сърдех ѝ се, че е била смъртно болна, а не ми е казала, макар че в известен смисъл го беше направила: беше отправила молитва болката ѝ скоро да спре и молитвата ѝ бе чута.

Когато престанах да ѝ се сърдя, имах чувството, че са отрязали парче от мен — късче от сърцето ми със сигурност бе вече мъртво. Надявах се четирите ангели край леглото ѝ все пак да са истински, да бдят над нея и да отнесат душата ѝ като в молитвата. Опитах да си представя как я вдигат високо-високо на златен облак. Само че всъщност не вярвах.

III

Химн

Ръкописът от Ардуа Хол

Шеста глава

Снощи, докато се приготвях да си лягам, си разпуснах косата, или каквото е останало от нея. В една от своите вдъхновяващи проповеди пред нашите Лели преди няколко години говорих против суетата, която се прокрадва въпреки всички ограничения. „Косата не е най-важното в живота“, казах тогава само отчасти на шега. Което е вярно, но също така е вярно, че косата е свързана с живота. Тя е пламъчето на свещта — нашето тяло, и когато пламъчето започне да гасне, тялото също започва да се смалява и топи. Някога имах достатъчно коса за висок кок, когато високите кокове бяха модерни; или за нисък кок, когато ниските кокове бяха модерни. Сега обаче косата ми е като храната ни в Ардуа Хол — рядка и оскъдна. Пламъкът на живота ми гасне по-бавно, отколкото им се иска на някои от околните, но по-бързо, отколкото си дават сметка.

Огледах се. Изобретателят на огледалото е направил услуга на малцина от нас — сигурно сме били по-щастливи, преди да узнаем как изглеждаме. Можеше да бъде и по-зле, казвах си, все пак лицето ми не издава признаци на слабост. Кожата му все още е хубава, имам си отличителната бенка на брадичката, познатия контур на чертите. Никога не съм била лекомислена хубавелка, но навремето изглеждах добре, което вече не може да се каже. В най-добрия случай ще ме определят за представителна.

Какъв ли ще е краят ми, запитах се. Ще доживея ли до позанемарени старини, сковавайки се постепенно? Ще се превърна ли в собствената си почитаема статуя? Или ще падна заедно с режима и с каменното си изображение, ще ме замъкнат някъде и ще ме продадат като антикварна рядкост, като градинска украса, като отвратителен кич?

Или ще ме изправят на съд като чудовище, а после ще ме разстреля наказателна рота и ще ме провесят от някоя улична лампа за всеобщо назидание? Дали ще ме разкъса тълпа, ще набучат ли главата ми на кол и ще я разнасят ли из улиците сред весели подвиквания? Достатъчно гняв съм предизвикала, за да го направят.

В момента все още имам избор. Не дали да умра, а кога и как. Все пак е някаква свобода, нали?

И знам кого да отведа със себе си в смъртта. Изготвила съм списък.

Прекрасно съзнавам, че сигурно ме съдиш, читателю, и ако е така, значи славата ми ме е изпреварила и ти вече си отгатнал коя съм, по-точно коя съм била.