Заветите

Сигурно вече сте се досетили какво ще съобщя сега. Никак не е весело.

Мама умираше. Всичко го знаеха, освен мен.

Научих от Сонамит, която беше най-добрата ми приятелка. Не беше позволено да имаме най-добри приятелки. Не е хубаво да се формират затворени общности, съветваше Леля Ести, защото така другите момичета се чувстват отблъснати, а ние трябваше да си помагаме една на друга, за да станем безукорни.

Леля Видала казваше, че най-добрите приятелки все шушукат, сплетничат и пазят тайни, че сплетните и тайните водят до непокорство пред Бог, непокорството води до бунт, бунтовните момичета стават бунтовни жени, а бунтовната жена е още по-опасна от бунтовния мъж, защото бунтовните мъже стават предатели, а бунтовните жени стават прелюбодейки.

После се обади Бека с мишето си гласче и попита какво е прелюбодейка. Всички момичета се изненадахме, защото Бека рядко задаваше въпроси. Баща ѝ не беше Командир като нашите. Беше просто зъболекар — най-добрият зъболекар — и семействата на всички ни се лекуваха при него, поради което Бека беше допусната в нашето училище. Въпреки това другите момичета я гледаха отвисоко и очакваха все да им отстъпва.

Бека седеше до мен — винаги се стремеше да седне до мен, ако Сонамит не я избута — и аз я усещах как трепери. Страхувах се да не би Леля Видала да я накаже за нахалната проява, само че никой, дори Леля Видала, не би могъл да укори Века в нахалство.

Сонамит прошушна на Бека през мен: „Не ставай глупава!“. Леля Видала се усмихна, доколкото изобщо беше способна да го направи, и изрази надежда Бека никога да не научи отговора от личен опит, защото прелюбодейките ги убиват с камъни или ги бесят с чувал на главата. Леля Ести я укори, че няма нужда да плаши излишно момичетата, после се усмихна и добави, че ние сме безценни цветя, а къде се е чуло и видяло да има непокорно безценно цвете?

Изгледахме я с окръглени невинни очи и кимахме в знак на съгласие. Ни едно непокорно безценно цвете няма тук!

В къщата на Сонамит имаше само една Марта, а в моята — три, следователно моят баща беше по-важен от нейния. Вече съзнавам, че точно затова тя искаше да бъдем най-добри приятелки. Беше ниско и набито момиче, с две дълги дебели плитки — които предизвикваха завистта ми, защото моите бяха тънички и по-къси — и черни вежди, които я правеха да изглежда по-голяма. Беше войнствена, но само зад гърба на Лелите. Все искаше да е права в споровете помежду ни. Ако ѝ противоречиш, само ще повтори мнението си на по-висок глас. Държеше се грубо с много момичета, особено с Бека, и аз признавам засрамено, че бях твърде слаба да ѝ се противопоставя. Сред връстничките си се държах безволево, но у дома Мартите ме смятаха за вироглава.

— Майка ти умира, нали? — прошушна ми Сонамит в голямото междучасие.

— Не, не умира — отговорих шепнешком. — Просто има състояние.

Така казваха Мартите: „заради състоянието на майка ти“. То беше причината да си почива толкова и да кашля. Напоследък Мартите качваха подноси в стаята ѝ, но ги връщаха с почти непокътната храна по чиниите.

Вече не ми позволяваха да ходя често при нея. Когато все пак влизах, стаята ѝ тънеше в полумрак. И не миришеше на Табита, нямаше го лекото и сладостно ухание на лилиевите цветове на трилистника в градината, а миришеше на застояло и мръсно, сякаш някой скитник се беше промъкнал тайно в стаята и се криеше под леглото.

Присядах до мама, която лежеше сгушена под завивката с избродираните сини цветя, държах лявата ѝ ръка с вълшебния пръстен и я питах кога състоянието ѝ ще се махне, а тя отговаряше, че се моли болката ѝ скоро да спре. Това ми вдъхваше надежда — означаваше, че мама ще се оправи. След това ме питаше дали слушам, дали съм щастлива и аз винаги отговарях, че съм, а тя стискаше ръката ми, настояваше да се моля за нея и после пеехме песента за ангелите около леглото ѝ. Сетне мама ми благодареше и казваше, че за днес стига.

— Всъщност умира — настоя шепнешком Сонамит. — Това ѝ е състоянието. Умира.

— Не е вярно — прошепнах твърде силно. — Състоянието ѝ се подобрява. Скоро болката ще изчезне. Тя се помоли за това.

— Момичета — намеси се Леля Ести, — на обяд с устата се яде, не е прилично да дъвчете и да говорите. Имаме късмет с тази чудесна храна на масата, нали?

Бяха сандвичи с яйце, които обикновено ми харесваха, но тогава ми се догади от миризмата им.

— Чух от нашата Марта — прошушна Сонамит, когато Леля Ести насочи вниманието си в друга посока. — Вашата Марта ѝ казала. Вярно е.

— Коя от трите? — попитах.

Не можех да повярвам, че някоя от нашите Марти толкова подло ще излъже, че мама умира. Дори начумерената Роза.

— Откъде да знам коя? Всички са просто Марта — сопна се Сонамит и отметна назад дългите си дебели плитки.

Следобед, след като нашият Пазител ме откара у дома след училище, отидох в кухнята. Зила разточваше тесто за пай, Вира режеше пилешко. На печката къкреше тенджера със супа, в която щяха да сложат каквото остане от пилето и зеленчуците и няколко кокала. Нашите Марти оползотворяваха всичко, не изхвърляха храна.