Златната кула

— Всички чираци да се отправят към главната зала. Часовете от първата половина на деня са отменени за общо събрание.

Стомахът на Кал се сви. Беше сигурен, че това е свързано с него.

Глава четвърта

Застанал в Голямата зала, Кал си спомни първия път, когато бе стъпил там, заслушан в думите на Майстор Руфъс, с толкова силно биещо сърце, колкото и сега. Спомни си как се дивеше на блестящия под от слюда, скалните стени, оформени от течаща вода, огромните сталагмити и висящи сталактити, искрящата синя река, която се виеше през залата и те караше да внимаваш къде стоиш, макар пространството да бе огромно.

Тогава се беше страхувал от безоките риби и да не се изгуби в тунелите. Но сега тези грижи сякаш принадлежаха на друг човек.

Тамара го изненада, като стисна ръката му. Дали това означаваше, че все още го харесва? Че отново може да станат гаджета? Джаспър си бе върнал Селия, а беше пълен дървеняк. Може би и Кал имаше шанс.

Селия е проста пръчка

 — каза Аарън, което бе нетипично хапливо за него. — Не биваше да ти наговаря онези неща.

— Мислех, че харесваш Селия — каза Кал и Тамара го погледна изненадана.

Беше го изрекъл тихо, но явно недостатъчно.

— Харесвам я — каза тя, — или поне я харесвах. Но когато ти наговори онези неща, все пак обиди всички ни. Сега мисли, че сме твои безмозъчни слуги.

Тя цялата пламна от яд.

— Да ходи да яде безоки риби!

Все повече ученици се събираха в празната зала. Кал бе принуден да застане по-близо до Тамара, но нямаше нищо против.

— Какво стана с идеята, че трябва да подхождаме с разбиране към хората?

— Всяко правило си има изключения — отвърна Тамара. — Виж, на Селия може да й дойде акълът, просто е страшно…

Звук като от масивен метален гонг отекна над главите им. Метална магия. Кал почувства как вързаната за бедрото му Мири вибрира в тон. Чу се звук от всмукване и внезапно Майстор Руфъс надвисна над тях и ги погледна отвисоко. Зад него имаше още магове, някои познати, други не. Майстор Норт бе във въздуха от едната страна, а Майсторите Рокмапъл и Милагрос от другата.

Кал не бе виждал Майстор Руфъс от бойното поле. Полазиха го тръпки при спомена. Едва не бе загинал. Твърде голям бе шансът да изгуби всичко, за което се беше борил.

— Ученици — гръмна гласът на Майстор Руфъс, подсилен от въздушната магия, — извикахме ви, понеже знаем, че сте измъчвани от слухове и тревога. Действително, магическият свят е в дълбока криза. Майстор Джоузеф, служителят на Врага на Смъртта, опита да ни унищожи в името на Константин Мадън. Ала той бе победен.

Думата отекна гордо.

— Всички имаме близки, минали на страната на Врага от страх или за лична изгода.

Учениците започнаха да си шушнат. Кал осъзна, че мнозина зяпат Джаспър, и внезапно в паметта му изплува почти забравеният спомен как страж от Асамблеята отвежда бащата на Джаспър от бойното поле с вързани ръце.

— Мнозина от тези магове сега са в Паноптикона или в плен на Асамблеята. Отнасяйте се към тези, които имат такива роднини, със съчувствие. Тяхното огорчение от обичните им хора е достатъчно силно.

Джаспър стана морав и сведе очи към пода.

— Това трябва да ни е за урок, че не бива да оставяме страха да ни владее — каза Майстор Руфъс. — Злите езици, подозрението към вашите другари чираци, всичко това иде от страха. Ала в сърцето на един маг няма място за страх. Страхът от смъртта тласна Константин Мадън по пътя към безумието. Когато страхът ни владее, забравяме кои сме в действителност и на какво добро сме способни.

Тълпата притихна.

— Между нас има такива, от които може да се боите, понеже не ги разбирате — продължи Майстор Руфъс. — Калъм Хънт, нашият Макар, затвори последната глава от мракобесното завещание на Врага на Смъртта. Когато настъпи моментът за избор, той избра реда и законността, доброто и човещината. Винаги ще има зло, което се надига, за да ни завладее, но и добро, за да го победи.

Руфъс кръстоса ръце пред гърдите си.

— Искам аплодисменти за Калъм Хънт.

Ръкоплясканията бяха доста вяли. Тамара пусна ръката на Кал, за да може да ръкопляска, а другите бавно се присъединиха. Не беше като на мач след гол, но бе по-добре от нищо. Звукът заглъхна бързо, след като Майстор Руфъс и останалите магове слязоха на земята и величествено тръгнаха из залата, давайки знак, че срещата е приключила.

— И сега какво? — попита Кал, който се отдръпна, когато другите ученици започнаха да излизат.

Не искаше допълнително внимание към себе си.

— Имаме време — сви рамене Тамара. — Предполагам, че може да се върнем в стаите си.

— Добре — отвърна Кал със смесени чувства.

Искаше да остане насаме с Тамара, но се притесняваше, че може би не знае какво да й каже. Все пак едничката причина тя да не му се сърди, беше в това, че Аарън му бе диктувал какво да каже, а тя харесваше нещата, които Аарън говори, може би защото всъщност бе харесвала него. Поне така бе помислил Джаспър. Така мислеше и Кал, ако трябваше да бъде честен. Всички харесваха Аарън повече от него. Защо с нея да е различно?