Зной в полунощ

— Всъщност много скоро. Доколкото си спомням, казаха, че… — Йоланда закри с ръка устата си. — Боже мой, какво направих! Нищо не трябваше да ти казвам!

— Моля те, Йоланда, много е интересно.

— Виж какво, Марти, нито думичка от това, което ти разказах, не е вярна! Това е просто една приказка, която бяха съчинили за някакъв филм и в която има нещо реално! Не го вземай на сериозно. Всичко това не е вярно! — Гледаше го ужасена и добави с мрачен глас: — Не трябваше да ми позволяваш да пия толкова много. Моля те да забравиш всичко, което ти казах за Валпарайсо Нуево. Всичко. Ще си имам големи неприятности, ако… ако…

Тя започна да плаче и риданията разтърсиха цялото й тяло. Ръката му остана все така заклещена между нейните крака и той се уплаши да не би неудържимите й конвулсии да изкълчат китката му.

— Шшт. Няма от какво да се притесняваш, Йоланда. На никого няма да кажа нищичко.

В очите й проблесна надежда, но тя продължаваше да го гледа ужасена.

— Заклеваш ли се? Те ще ме убият!

— Умният шпионин пази своите източници, скъпа. Аз съм много умен шпионин.

Тя все още трепереше.

— Но трябва да направиш нещо за мен — продължи Енрон. — Искам да се срещна с твоя приятел от Лос Анджелис. Искам да поговоря с него и с хората му. Да работим заедно.

— Сериозно ли?

— Винаги съм сериозен, Йоланда.

— Но това, което ти разказах, няма нищо общо с твоите…

— О, има много общо. На Валпарайсо има хора, които представляват огромен интерес за Израел, сигурен съм в това. Щом тези хора могат да бъдат закупени, бихме искали да установим контакт с продавачите предварително. За осъществяването на сделката може би бихме подкрепили твоите приятели със значителна материална помощ за гарантиране на проекта. Как е името на приятеля ти?

Йоланда направи пауза, преди да отговори.

— Давидов. Майк Давидов.

Енрон усети, че пулсът му се ускорява.

— Евреин ли е?

— Не мисля. Това май е руско име. Прилича на руснак.

Енрон издърпа ръката си и отново започна да гали гърдите й.

— Вземи ме със себе си в Лос Анджелис — продължи той с възможно най-изкусителния и умоляващ тон. — Запознай ме с приятеля си господин Давидов.

— Не знам, Марти… не мисля, че би трябвало…

— Утре. Совалката е в девет.

Това вече не беше молба, а заповед.

— Няма смисъл. Той е на Валпарайсо Нуево. Много от най-важните хора вече заминаха, за да подготвят нещата.

— Разбирам — каза Енрон.

Той се замисли за момент. Йоланда мигновено се възползва от настъпилата пауза.

— Знаеш ли какво ми се прави сега? — попита тя. — Искам да престанем да говорим за всичко това, става ли? Малко съм пияна. Даже малко повече. Приказвах прекалено много и вече не ми се говори.

— Не можеш ли само…

— Не, Марти. Прекалено опасно е. Ще се възползваш от всичко, което ти кажа. А сега искам да ме използваш по друг начин.

— Да те използвам ли?

— Би трябвало да се досетиш какво имам предвид. Но тук. Ще ти подскажа.

Тя го хвана за раменете и го повлече на пода със себе си. Легнаха, преплели на кълбо ръце и крака, заливайки се от смях, и той потъна в пищната й плът. Тялото й излъчваше букет от аромати — вино, желание, пот и защитен серум, който покриваше фантастичната й сатенена кожа. Добре. Добре. Той се гмурна в нея. „Стига приказки, поне засега“ — каза си той. Достатъчно дълго се беше въздържал, докато разиграваше търпеливо шпионските си хватки, и сега имаше право да забрави за малко служебните задължения.

— О, Марти! — пъшкаше тя отново и отново. Той задъвка огромните й кълбета, като че ли бяха пъпеши, и напъха члена си с ловкостта на посветен в тайнствената й и очевидно необятна вагина. — Марти, Марти, Марти.

Тялото й беше стегнато, беше разтворила широко краката си, а стъпалата й се люлееха някъде във въздуха зад гърба му, удряше бедра в тялото му в ритъма на разтърсващите тласъци. Да чукаш тази жена, беше като да изследваш непознат континент. Толкова голяма, толкова влажна, толкова странна, пълна с неочаквани изненади. С всяка нова жена се чувстваше по подобен начин. Еврейският Балбоа, еврейският Манго Парк, Орелана, Пизаро, които си проправят път през гъсталаците на джунглите, вечно дирейки скритите в техните пулсиращи ядра несметни богатства. Тази криеше още по-невероятни тайни. Тя беше тайнственото царство на отец Джон, изгубеният рай на Елдорадо.

Лежаха един до друг голи, с лъснали от потта тела в горещата нощ, и тихичко се смееха.

— Късно е да излизаме за вечеря — каза тя. — Ще приготвя нещо тук. Съгласен ли си?

— Както искаш — отвърна Енрон.

— След това може да пробваш с третата скулптура, „Агамемнон“. Искаш ли?

— Може би по-късно — каза уклончиво той. — Да, да, може би.

Енрон реши, че все пак е доста забавна. И по-полезна, отколкото беше предполагал. Изглежда, тази нощ нямаше да им бъде последната.

Вече се бяха изкъпали и облекли и тя потракваше съдовете в кухнята, когато й подвикна:

— Това, което ми каза за организаторите на заговора — че вече са на Валпарайсо, — вярно ли е?

— Марти, моля те. Мислех, че повече няма да говорим за…

— Вярно ли е?

— Марти.

— Вярно ли е, Йоланда? Трябва да знам.

Отговори му тракане на чинии и тенджери. След малко чу гласа й: