Зной в полунощ

Нямаше да се изненада, ако беше открил, че самият кораб излъчва тази смрад, и се окажеше, че корпусът, палубата и всичко останало е покрито с отвратителни гнойни пришки. Но положението беше общо взето нормално, като се изключи общата запуснатост и немарливост: черни петна по палубата, облаци сив прах навсякъде, противни ръждиви лекета от озоновата атака, които трябваше да бъдат обработени. Зловонието се носеше от самата риба.

Централната част на кораба представляваше огромен резервоар, грамадна фабрика за почистване на рибата. Карпинтър беше виждал такива кораби в пристанището на Оукланд — „Самурай индъстрис“ експлоатираше десетина от тях, — но никога не беше се замислял какво е да работиш на подобен кораб.

Погледна надолу към резервоара и чудовищната гледка го потресе: цели батальони едри мустакати риби се носеха на стада покрай бисерни фантоми с огромни очи и безкостни тела, като променяха внезапно посоката на плуване. Сред тях се въртяха блещукащи метални ножове, сграбчваха ги, нарязваха ги на филии, отстраняваха ненужните тъкани, а мощните водни струи избутваха почистеното месо към устройството за консервиране, което се намираше в далечния край на резервоара. Вонята беше непоносима. След превръщането на едновремешните земеделски области на Северна Америка и умерените климатични зони на Европа в безводни пустини, сега изхранването на света зависеше от тънкия слой плодородна почва в скалистите райони на Северна Канада и Сибир, така че риболовът имаше огромно значение. Това му беше ясно. Но не беше допускал, че един риболовен кораб може да смърди така ужасно. Едва се въздържа да не се оригне.

— Свиква се — посрещна го някаква жена, когато се изкачи на палубата. — След пет минути нищо няма да забелязвате.

— Да се надяваме — отвърна той. — Аз съм капитан Карпинтър, а това е Ренет — поддръжка и експлоатация. Къде е Ковалчик?

— Аз съм Ковалчик — заяви жената.

Карпинтър ококори очи. Изненадата му, изглежда, я развесели.

Беше яка, грубовата жена над среден ръст, с остро изваяни скули и доста раздалечени очи. Лицето й излъчваше хладнокръвно самообладание, зад което прозираше известно напрежение. Беше облечена в работен костюм от груба сива материя, който приличаше на чувал. Карпинтър предположи, че е около трийсетгодишна. Черната й коса беше късо подстригана, а кожата й беше учудващо светла и върху нея не се забелязваше почти никаква следа от защитен серум. Имаше и белези от слънчеви обгаряния и озонови напуквания. Зад гърба й стърчаха двама души от екипажа, също жени, в същите работни облекла, със същия странен светъл тен. Кожата им също не беше в добро състояние.

— Благодарни сме, че се отзовахте — каза Ковалчик. — Сполетя ни голяма неприятност.

Гласът й беше равен. Усещаше се слаб европейски акцент, чийто произход беше трудно да се установи — вероятно някъде източно от Виена.

— Ще помогнем, ако сме в състояние — отвърна Карпинтър.

Забеляза, че бяха изрязали голям къс от айсберга и го бяха закрепили върху палубата, а стопената вода се стичаше в три големи алуминиеви цистерни. Надали имаше и една милионна, дори една десетмилионна част от общата маса, но усети, че в него пламва собственически гняв, и едно мускулче трепна върху бузата му. Реакцията му не остана незабелязана.

— Да, водата е един от проблемите ни — заговори бързо Ковалчик. — Наложи се да възстановим запасите си по този начин. Напоследък имаме проблеми с оборудването. Бихте ли дошли в капитанската каюта? Трябва да поговорим за това, което се случи и какво трябва да се направи.

Поведе го надолу по палубата, а Ренет и двете жени ги последваха.

„Каламари Мару“ беше доста впечатляващ. Издълженият гладък корпус напомняше тялото на сепия, един реактивен двигател нагнетяваше водата в гигантски компресор и я изтласкваше навън. Това беше едно от многобройните решения за нисък разход на гориво в морския транспорт, което намаляваше количеството на отделения CO₂ при съвременните тежки условия. От двете страни на корпуса се намираха огромни приспособления, които напомняха перки на риба. Ковалчик обясни, че служат за примамка на сепията. Бяха покрити с биолуминесцентно фосфоресциращо вещество: потопени във водата, те излъчваха светлина, която наподобяваше блещукащите тела на сепията, и гладките мустакати лакомници моментално доплуваха от огромни разстояния с надеждата да попаднат на голям пир, но вместо това попадаха в мрежите.

— Това тук е истинска кланица — отбеляза Карпинтър.

— Произвеждаме не само месо — малко рязко каза Ковалчик. — Естествено, че уловената сепия е ценна храна, но освен това ние отделяме нервните влакна, аксоните, които имат широко приложение в биосензорните технологии. Техните влакна са стотици пъти по-дебели от нашите и са най-едрата нервна тъкан на света, най-мощната животинска сигнална система. Аксоните на сепията са като едноклетъчни компютри. Сигурно не знаете, че на вашия кораб има хиляди процесори, които използват нервни влакна на сепия. Последвайте ме, моля. Насам.