Зной в полунощ

— Причините бяха много — и големи, и малки. Работните програми, разпределението на екипажа по каюти, хранителните дажби. Нещата се влошаваха с всяка седмица. Държеше се като абсолютен деспот. Някакъв Цезар. Отначало не, но постепенно все повече и повече. Страдаше от слънчево натравяне, полудяване вследствие на прекомерната горещина. Страхуваше се да ползва достатъчно серум, за да не свърши преди края на плаването, затова го разпределяше съвсем икономично, и то не само за нас, но и за себе си. Серумът беше един от най-големите ни проблеми — докосна тя бузите си, след това ръцете и накрая китките, където кожата й беше розова и възпалена. — Не виждате ли на какво приличам? И всички сме в това положение. Колберг ни остави на половин дажба, след това на четвъртинка. Слънцето започна да ни разяжда. И озонът. Сякаш небето ни обсипваше с ножове. Без каквато и да е защита, не разбирате ли? Боеше се да не свърши серумът и ни даваше минимални количества, и ние страдахме, страдаше и той, и лудостта го обземаше все по-силно и по-силно, а заедно с това дажбата ставаше все по-малка и по-малка. Мисля, че го беше скрил. И все още не сме го намерили. Все още сме на четвърт доза.

Карпинтър се опита да си представи какво е да се пържиш под свирепото небе в тези тропически ширини без телесна защита. Намалените дневни дози, изложената на яростния парников климат кожа — унищоженият озонов слой, ожесточеното слънце. До такава степен ли беше оглупял Колберг или наистина се беше умопобъркал? Все пак розовите петна по кожата на Ковалчик бяха неоспорим факт.

— Искате да попълним запасите ви от защитен серум, това ли е? — попита притеснено той.

— Не. Не бихме си позволили подобно нещо. Рано или късно ще открием къде ги е скрил Колберг.

— Тогава какво искате?

— Елате — подкани го Ковалчик. — Ще ви покажа офицерите.

Метежниците бяха наблъскали своите затворници в корабния лазарет, пусто влажно помещение ниско под палубата с три двойни редици легла покрай стената и нефункциониращи медицински апарати между тях. Във всяко легло с изключение на едно лежеше плувнал в пот мъж с небръсната от седмица брада. Бяха в съзнание, но не съвсем. Китките им бяха привързани.

— Крайно неприятно ни е да ги държим по този начин. Но какво можем да направим? Ето това е капитан Колберг.

Капитанът беше як мъж с черти на германец и блуждаещ поглед.

— Сега е спокоен — продължи обясненията си Ковалчик — само защото е упоен. Даваме на всички по петдесет милиграма омнипакс дневно. Но това представлява заплаха за здравето им. А и хапчетата са на привършване. След няколко дни ще ги изчерпим и ще бъде много трудно да ги държим под контрол, а ако се измъкнат на свобода, на кораба отново ще избухне война.

— Не съм сигурен дали въобще имаме омнипакс — каза Карпинтър. — Но и да имаме, сигурно е в съвсем минимални количества, така че едва ли би ви свършил работа.

— Молбата ни не е свързана с това.

— Но какво искате

в такъв случай?

— Тези петима мъже са заплаха за нашата безопасност. Те са лишени от правото да командват. Бих могла да ви го докажа със записите, които направихме по време на размириците. Вземете ги със себе си.

— Какво?

Ковалчик го погледна с неподозирана властност и неотстъпчивост.

— Вземете ги на вашия кораб. Не бива да остават тук. Тези мъже са луди. Трябва да се отървем от тях. Трябва да ни оставят да отремонтираме кораба и да вършим работата, за която ни се плаща. Това ще бъде един хуманен акт. Връщате се с айсберга в Сан Франциско, нали? Отведете тези злосторници. На вас те няма да сторят нищо. Ще ви бъдат благодарни, че сте ги спасили. Но тук те са като адска машина, която рано или късно ще експлодира.

Карпинтър я погледна, сякаш беше току-що експлодирала адска машина. Ренет се беше обърнала настрана и се опитваше да прикрие истерично напушилия я смях с принудена кашлица.

Само това му липсваше, да стане съучастник в цялата тази каша, предлагайки любезно услугите си на петимата офицери. При това служители на „Киоцера-Мерк“. Да окаже помощ и съдействие на най-големия корпоративен противник? Главният представител на „Самурай индъстрис“ във Фриско страшно би се зарадвал, като разбере, че е домъкнал тези петимата на кораба. Безумно биха го впечатлили хуманните съображения на Карпинтър.

А и нямаше никакво място. Къде, по дяволите, щеше да ги сложи да спят? На палубата между крановете? Или да опъне палатка на айсберга? А и с какво ще ги храни, за бога? Ами защитен серум? Всичко беше изчислено до последната молекула.

— Вие не схващате положението, в което се намираме — започна внимателно Карпинтър. — Дори да оставим настрана въпроса за законността на подобен акт, ние просто нямаме никакво място. Едва стига за самите нас.

— Става дума за съвсем кратко време, не е ли така? Седмица или две?

— Казвам ви, че сме разпределили всеки милиметър. Дори Господ Бог да поиска да ни стане пасажер, и за него не знам къде ще се намери местенце. Ако искате техническа помощ да закърпите кораба си, ще ви я осигурим. Можем да ви помогнем и с провизии. Но да взема пет души…