Зной в полунощ

Спуснаха се по тясна стълба. Карпинтър чу глухи удари по стената. Една от преградите беше огъната и изподраскана. Лампите мъждукаха едва-едва и инсталацията бучеше зловещо. Усети миризма на някакви химикали, която имаше неприятен сладникав привкус на изгоряло и се процеждаше през тежката смрад на сепия, както писъкът на пиколо през бумтежа на тъпани. Ренет го погледна намръщено. Този кораб беше пълна бъркотия.

— Това е капитанската каюта — бутна една врата Ковалчик, която едва се крепеше на пантите си. — Първо ще пийнем, нали?

Размерите на каютата смаяха Карпинтър, след като беше прекарал толкова седмици в тясната си дупка на „Тонопа Мару“. Изглеждаше голяма колкото гимнастически салон. Имаше маса, бюро, библиотека, удобно легло, санитарно помещение и дори монитор за развлечения. Всичко беше подредено така, че оставаше много свободно пространство. Ковалчик извади от един шкаф плоско шише с перуанска ракия. Карпинтър кимна и тя напълни три чаши до горе. Отпиха безмълвно.

Вонята на риба тук не се усещаше толкова силно или наистина беше започнал да свиква. Но въздухът беше спарен и тежък независимо от просторността на помещението — сякаш гъста каша, която се дишаше с усилие. „Нещо не е наред и с вентилацията“ — помисли си Карпинтър.

— Виждате в какво положение сме — обади се Ковалчик.

— Да, положението ви наистина не е розово.

— Не сте видели още и половината. Трябва да ви покажа командния пункт. Хайде, изпийте си питието и ще ви заведа.

— Питието ще почака — каза Карпинтър. — Няма ли да ми кажете какво, по дяволите, се е случило на този кораб?

— Първо елате да ви покажа командния пункт.

Командният пункт се намираше под капитанската каюта. Всичко беше изпотрошено.

Липсваха единствено следи от пожар. Навсякъде личаха белези от лазерно оръжие и зееха пробойни. От компютърните шкафове висяха лъскави кабели като изпокъсани гердани и разпилени вътрешности. Тук беше бушувала някаква ужасяваща битка, чудовищна гражданска война беше поразила най-деликатните местенца на корабния мозъчен център.

— Всичко е унищожено — обади се Ковалчик. — Не работи нищо освен програмите за преработка на рибата. При това работят великолепно, както видяхте — и мрежите, и устройството за примамване, и ножовете, и всичко останало. Всичко друго е повредено. Синтезаторът за вода, вентилаторите, навигационната система и много други неща. Правим ремонти, но всичко става много бавно.

— Мога да си представя. Устроили сте си някакъв адски купон тук, а?

— Имаше голяма битка. По целия кораб, във всяка каюта. Наложи се да поставим капитан Колберг под арест, но той и няколко офицери оказаха съпротива.

Карпинтър примигна и едва не се задави.

— Какво искате да кажете, по дяволите? Че тук е имало метеж?

Думата изсвистя между двамата като размахан меч.

След което Ковалчик продължи със същия равен глас:

— Когато излязохме в открито море, капитанът започна да се държи като невменяем. Вероятно под въздействието на горещината, слънцето, а и въздуха. Започна да изисква невъзможни неща. Не искаше да изслуша никого. Принудихме се да му отнемем командването заради безопасността на екипажа. Организирахме събрание и го поставихме под арест.

„Кучка — помисли си Карпинтър и усети, че му прилошава. — Защо изобщо се натресох тук?“

— Това си е чист метеж — обади се Ренет.

Карпинтър изшътка към нея. Ковалчик беше заела войнствена поза и всеки момент привидното й спокойствие можеше да се превърне във вулканична ярост. Тази жена явно беше опасна, щом беше успяла да прибере на топло своя капитан и повечето от офицерите. Един метеж не беше шега работа. С нея трябваше да се внимава.

— Живи ли са все още? — обърна се към нея Карпинтър. — Капитанът, офицерите?

— Да. Мога да ви ги покажа.

— Идеята не е лоша. Но може би е по-добре първо да ми кажете още няколко думи за сполетелите ви неприятности.

— Това вече няма значение, не е ли така?

— За мен има. Необходимо ми е да разбера какво според вас оправдава отстраняването на един капитан.

Тя май започваше да се дразни.