Зной в полунощ

Ковалчик му метна разярен поглед. Дишането й се учести.

— Трябва да го направите! Трябва! Иначе…

Тя не довърши.

— Иначе? — подсказа й Карпинтър.

Вместо отговор тя го изгледа мрачно и погледът й далеч не беше по-дружелюбен от изпъстреното със зелени ивици и изцъклено от озона небе.

— Hilfe

 — простена точно в този момент Колберг, като се размърда неочаквано в леглото си.

— Какво каза?

— В делириум е — бързо отвърна Ковалчик.

— Hilfe. Hilfe. In Gottes Namen, hilfe!

А след това повтори бавно и старателно на развален английски:

— Помощ. Тя ще ни убие всички.

— Делириум? — подхвърли Карпинтър.

Погледът й стана още по-хладен. Извади ултразвукова спринцовка от някакъв шкаф в стената, замахна към ръката на Колберг и натисна. Чу се слабо жужене. Колберг моментално заспа. От леглото му се понесе гъгниво похъркване.

Ковалчик се усмихна. След като капитанът отново беше в безсъзнание, самообладанието й започна да се възвръща.

— Той е луд. Вижте на какво прилича кожата ми. Причина за това, както и за състоянието на целия екипаж, е неговата лудост. Ако той успее да се измъкне, ако изложи плаването на риск — да, ще го убием. Ще убием всички. И това ще бъде акт на самозащита, не разбирате ли? Но не бива да стигаме до там. — Гласът й беше вледеняващ. Цял град можеше да се вкочани от такъв глас. — Не бяхте тук по време на този кошмар. Нямате представа какво ни се наложи да преживеем. Няма да позволим да ни се случи отново. Освободете ни от тези мъже, капитане.

Тя отстъпи крачка назад и скръсти ръце пред гърдите си. В стаята се възцари неочаквана тишина, нарушавана от глухите тътени от вътрешността на кораба и от откъслечното похъркване на Колберг. Ковалчик се беше успокоила напълно, ожесточението и враждебността й се бяха изпарили. Сякаш искаше да каже: „Това е положението, чу цялата история, сега топката е в твоето игрище, капитан Карпинтър.“

„Ама че воняща бъркотия“ — мина му през ума.

Но с изненада установи, че зад раздразнението му, задето се е набъркал в тази история, наместо гняв се прокрадваше странна печал.

Въпреки всичко той изпита учудващо състрадание към Ковалчик, към Колберг и към всички на този кораб, към целия шибан, гаден, изпепелен от жегата свят, в който се бяха родили. „Кой причини всичко това — надвисналото зелено небе, парещия въздух, ежедневната необходимост от защитен серум, милионите налудничави предпазни мерки, които правят възможен живота на Земята? Не ние, във всеки случай. Може би нашите прапрадеди, но не и ние. Но те не са тук, за да разберат какво ни коства всичко това. Съсипаха света, за да угаждат на капризите си, и ни подхвърлиха оглозганите останки. Без да проумеят какво са направили. И без изобщо да им пука дори и да бяха проумели.“

Постепенно се успокои. И какво да направи в края на краищата? Тази Ковалчик да не го взема за Господ Бог? На кораба му няма никакво място за тези хора. Няма нито излишен защитен серум, нито излишна храна. А и най-важното — това изобщо не беше негова работа. Сан Франциско си чака айсберга. А той се топи, докато те се мотаят тука. Време беше да се маха. Кажи й нещо и изчезвай.

— Добре — започна Карпинтър. — Разбрах проблема. Не съм сигурен, че ще успея да помогна, но ще направя каквото мога. Ще проверя какво е положението със запасите ни и ще ви съобщя какви са ни възможностите. Става ли?

Погледна към Ренет, която от известно време се намираше сякаш в някакво друго измерение. Сега отново беше тук. Наблюдаваше Карпинтър с хладно любопитство, като че ли се опитваше да проникне в мислите му. Изразът й беше предизвикателен и агресивен. Искаше да разбере как възнамерява да се справи със ситуацията.

Същото искаше и той.

— Ще ми отговорите ли до довечера? — попита Ковалчик.

— Ще бъде първото ми задължение утре сутринта — отвърна Карпинтър. — До довечера няма да успея.

— Ще чакам да се обадите.

— Да. Ще се обадя.

И се обърна към Ренет:

— Хайде. Да се връщаме на кораба.

* * *

Фаркас харесваше хотела, в който му беше наел стая злощастният Хуанито, и прекарваше дните си в приятно безделие и лентяйство. Приятно разположен на външния край на Спица В, град Каджамарка беше спокойно и очарователно местенце, отдалечено от трескавото оживление на централните зони. Фаркас излизаше рано сутрин, изминаваше един и същи маршрут до едно кафене в горния край на града, където закусваше, а на връщане обядваше в друго. Вечеряше в някой от близките ресторанти, но винаги на различно място.