Зовът на костите

Качи се в колата на съдията и с неудобство го изчака да си закопчае колана. Да стои в това тясно пространство заедно с него, я тормозеше до такава степен, че чак изглеждаше смешно. Прикри смущението си, като се зае да преглежда съобщенията на джиесема си, дори препрочете едно-две от тях, твърдо решила да покаже равнодушието си към неговата близост, към начина, по който ръцете му обгръщаха волана, към мекото движение, с което сменяше скоростите, или към кратките, но напрегнати погледи, които й хвърляше, докато барабанеше ритмично с показалец върху волана в такт с музиката. Той се наслаждаваше на пътуването, личеше си по начина, по който се облягаше, и по постоянната лека усмивка на лицето му. Пътуваха в мълчание около час. Отначало си бе отдъхнала, че не й се налага да говори, но продължителното мълчание помежду им установяваше заплашително ниво на близост.

След като помисли, каза:

– Смятах, че искате да говорим за случая.

Той я погледна за секунда, преди отново да обърне очи към пътя.

– Излъгах – призна, – просто исках да съм с вас.

– Но... – запротестира тя объркана.

– Не е нужно да говорите, ако не желаете, само ме оставете да се наслаждавам на компанията ви.

Останалата част от пътя изминаха, без да продумат, той шофираше с елегантно безучастие, като от време на време й хвърляше от ония негови погледи, достатъчно кратки, за да не я притеснят, но достатъчно напрегнати, за да го постигнат. Междувременно гневът на Амая растеше вътре в нея и я караше да се концентрира върху случая и мислено да повтаря наум всички стъпки, полагайки напразни усилия да различи нещо отвъд банкета в тъмната нощ. Улиците на Аинса изглеждаха оживени вероятно заради наближаващия край на седмицата и при все че термометрите на магазините показваха два градуса под нулата, още щом минаха по моста, видяха хора пред баровете и пред няколкото отворени магазинчета, удължили работното си време заради наличието на туристи. Йонан продължи към стръмния скат около хълма, на който бе кацнала средновековната част на Аинса. Съдията караше след него, разглеждайки с удивление надвисналите от склона къщи, които сякаш предизвикваха бездната.

– Никога не бях идвал тук, държа да кажа, че е изумително.

– Чакайте да стигнете горе – отговори тя, като видя изражението му.

Аинса беше тунел във времето. Когато човек спре на площада, въпреки паркираните коли и осветените ресторанти го обзема чувството за пътуване в миналото, от което дъхът му за миг секва. Маркина не направи изключение: продължи да следва Йонан до мястото, където паркираха, без усмивката да слиза от лицето му.

– Невероятно – възкликна.

Амая го погледна развеселена. Помнеше какво бе изпитала самата тя, когато за пръв път бе попаднала тук.

Като слязоха от колата, установиха, че наред с ниската температура, присъща за 580-те метра височина, на която се намираха, влагата от реките Синка и Ара, сливащи се тук, бе спомогнала за покриването на паважа със слой заскрежен лед, който проблясваше като седеф под романтичната светлина на фенерите на площада.

Йонан се приближи, размахвайки ръце, за да се стопли.

– А ние си мислехме, че в Елисондо е студено... – каза той усмихнат.

Амая закопча палтото си и измъкна от джоба вълнена шапка.

Маркина обаче като че ли не се притесняваше от ниските температури. Той излезе от колата и без да облича палтото си, се огледа очарован.

– Това място е невероятно...

Йонан взе от багажника контейнера с мострите и тръгна заедно с Амая към защитния зид на крепостта, в която се помещаваше Центърът за природни проучвания и ръководената от двамата доктори Лаборатория за наблюдение на пиренейските мечки. Съдията ускори крачка и на входа почти ги настигна. Амая забеляза изненадата му, когато, след като прекосиха в компанията на разсилния просторните зали, където се възстановяваха ранените птици, застанаха до невзрачната врата на лабораторията. Доктор Гонсалес тръгна да ги посрещне, прегърна усмихнато Йонан и подаде ръка на Амая. Докторката, няколко метра зад него, учтиво поздрави.

– Добър вечер, госпожо инспектор, радвам се да ви видя.

Амая се усмихна на обичайната й сдържаност.

– А това е съдия Маркина.

Доктор Гонсалес му подаде ръка, докато Такченко се приближаваше, извила едната си вежда, без да отделя очи от Амая.

– Дано не ви притеснявам с присъствието си – каза Маркина вместо поздрав. – Резултатът от тези тестове може да доведе до отварянето на един много важен случай и трябва да се вземат всички мерки за гарантиране на охраната.

Докторката му протегна ръка, огледа го отблизо, после се завъртя на пети и даде знак за природната си готовност за работа.

– Хайде давайте мострите.

Всички вкупом я последваха през трите зали, съставляващи лабораторията. Докторката застана зад един барплот в дъното и посочи плота. Йонан постави отгоре куфарчето и докато Такченко си слагаше ръкавиците, го отвори.