Зовът на костите

– Госпожо инспектор, това, че не знаете да сте имали сестра близначка, починала при раждането, не означава нищо: може да е било толкова болезнено за родителите ви, че да са решили да не го споменават или може да не са искали да ви разстройват с мисълта, че сестра ви е починала. От друга страна, до 1979 година не е било задължително да се регистрира смъртта на новородените и като се има предвид, че вписванията на гробищата са се правели на ръка, в повечето случаи пише „преждевременно раждане“, без да се уточняват нито полът, нито възрастта на плода. На някои гробища в не една енория фактът, че детето не е било кръстено, представлявал пречка, която се отстранявала с тайно погребение и добър бакшиш за гробаря. Очевидно е, че лицето, което върши всичко това, познава и вас, и семейството ви и има информация от първа ръка. Както ви каза докторът, състоянието на костите говори, че не са били в пряк контакт със земята и е възможно да идват от водонепроницаемо и сухо място. Би трябвало да ни посочите в кое гробище или гробища са погребани членовете на вашето семейство, за да продължим да действаме.

Тя слушаше като замаяна. Помисли няколко секунди и после бавно кимна.

Един униформен полицай обяви пристигането на съдията и комисарят и докторът, като по негласно съгласие, събраха докладите от масата и го поканиха да влезе. Съвещанието отне само петнайсет минути. Маркина съобщи резултатите от тестовете, които, разбира се, трябваше да бъдат повторени по официалния път, и обяви намерението си да нареди откриване на случая. Поздрави главния комисар за проявената дискретност и внимание по време на разследването, както и смълчаната Амая, която отговори само с едно кимване. Когато съвещанието приключи, Амая побърза да излезе, доволна, че Маркина не я бе погледнал по неговия начин. Йонан я чакаше в коридора и щом я видя, заговори въодушевено.

– Страхотно, шефке, успяхме, ще отворят случая...

Тя разсеяно поклати глава няколко пъти и той забеляза тревогата й.

– Добре ли мина всичко вътре?

– Да, не се притеснявай, става дума за друго.

Той помълча няколко секунди, преди да отговори.

– Искате ли да поговорим за това?

Стигнаха до колата и тя се обърна да го погледне. Йонан беше със сигурност сред най-свестните хора, които познаваше; загрижеността му за нея беше искрена и излизаше от чисто полицейската сфера. Тя се помъчи да му се усмихне, но гримасата остана на устата й и не успя да се изкачи до очите.

– Първо трябва да помисля, Йонан, но ще ти разкажа.

Той кимна с разбиране.

– Искате ли да ви закарам до вас? Няма нужда да говорим, ако не искате, мога да се настаня в хостел „Тринкете“, мисля, че не е разумно да шофирате: валя сняг и пътят при прохода Белате не е в идеално състояние.

– Благодаря, Йонан, но по-добре се прибери, ти също не си спал от доста време. Ще внимавам, а и карането ще ми се отрази добре.

Когато излизаше от паркинга, видя, че Йонан още седи на същото място.

Снегът се трупаше от двете страни на шосето до самия вход на тунел „Белате“. Оттатък – само мрак и непрестанното чаткане на солта по шаситата на колите. Съзнанието й не можеше да се освободи от спомена за разровените купчинки земя около къщата, остатъците от изгнила пелена, люлката на тавана в Хуанитаенеа, досущ като тази на Ибай, костите с идентична на нейната ДНК, чиято белота подсказваше, че не са били заровени в земята. Как можеше да се заличи следата от един човек? Как можеше да не е чула дори най-лек намек за неговото съществуване? Съдебният лекар говореше за новородено в срок момиченце. При раждането ли бе умряло? Ръката доказваше ли смъртта му? Възможно ли беше да е била ампутирана при раждането заради някаква болест? Възможно ли беше да е живо? Осъзна, че тръгва по улица „Сантяго“, и си даде сметка, че бе шофирала несъзнателно, като автомат. Намали скоростта, за да се спусне към моста по пустите улици. Като стигна до моста „Муниартеа“, спря колата и се заслуша в оглушителния грохот при бента. Дъждът не бе преставал през целия ден и едно влажно присъствие, като в бастански гроб, се промъкна в колата и изведнъж я изпълни с неудържима ярост към това проклето място. Водата, студът, средновековният паваж и всичката болка, върху която бе построен. Паркира колата и за пръв път не забеляза топлотата, с която като че ли цялата къща я посрещаше, приласкавайки я в нежната си пазва.

Всички вече си бяха легнали. Взе лаптопа си и съсредоточено написа паролата. Няколко минути се рови в различни бази данни и накрая затвори отчаяно екрана, заряза компютъра и тръгна нагоре по стълбите. Като забеляза как тропат ботушите й по дървото, се върна назад, събу се и отново пое нагоре. Поколеба се за миг пред стаята на леля си, но в крайна сметка почука на вратата. Отвътре се чу тихият глас на Енграси.

– Лельо, може ли да слезеш? Искам да говоря с теб.

– Разбира се, дъще – последва разтревожен отговор, – сега идвам.

Поколеба се и пред спалнята на Рос, но реши, че сестра й едва ли знае повече от нея.