Зовът на костите

Докато чакаше леля си да слезе, Амая стоеше права насред хола, вперила поглед в камината, сякаш в нея гореше огън, който само тя можеше да види, за пръв път неспособна да подеме церемонията по запалването му.

Изчака леля си да седне зад нея, преди да се обърне и да заговори.

– Лельо, какво си спомняш от времето, когато съм се родила?

– Аз имам много добра памет, но за Елисондо помня малко неща. Тогава живеех в Париж и почти не поддържах контакт с никого тук. Като се върнах, ти беше около четиригодишна.

– Но може би амачи Хуанита ти е разказвала какво се е случило, докато си била в чужбина.

– Да, разбира се, разказа ми много неща, повечето местни клюки, за да ме осведоми кой се е задомил, на кого са му се родили деца, кой е умрял.

– Колко сестри имам аз, лельо?

Енграси сви рамене и разтвори ръце в знак на очевидното.

– Флора и Рос...

– А да ти е казвала амачи Хуанита, че заедно с мен се е родило още едно момиче?

– Близначка?

– Близначка.

– Не, никога не ми е споменавала подобно нещо, откъде ти дойде наум?

Амая не отговори и продължи да пита.

– Или може би, че майка ми е правила аборт или е родила мъртво дете?

– Не знам, Амая, макар че не бих се учудила. В ония времена абортът се смяташе за нещо едва ли не срамно и жените го криеха и не говореха за това, сякаш никога не се е случвало.

– Помниш ли люлката, същата като тази на Ибай, която е в Хуанитаенеа? Имало е такова момиченце, лельо, умряло е при раждането или се е родило мъртво.

– Амая, не знам кой ти е наговорил тези неща...

– Лельо, имам неоспорими доказателства. Не мога да ти обясня всичко, защото е част от „онова, което не мога да казвам“, но знам, че е имало такова момиченце, че се е родило едновременно с мен, че е било моя близначка, с която нещо се е случило.

В очите на леля й се четеше съмнение.

– Не знам, Амая, мисля, че ако си имала сестра, дори да се е родила мъртва, аз щях да знам, баба ти щеше да знае, защото не говорим за помятане, а за мъртво новородено, което предполага смъртен акт и погребение.

– Това е първото, което проверих, няма никакъв смъртен акт.

– Добре, ти си се родила в дома на родителите си като сестрите ти. Нормално за онова време, почти никоя жена не отиваше в болницата и за всички раждания се грижеше селският лекар. Сигурно го помниш – дон Мануел Идалго, той почина. Обикновено му помагаше неговата сестра, тя беше медицинска сестра и доста по-млада от него. Доколкото знам, все още живее тук, в долината. Преди няколко месеца я видях в църквата, когато се честваше юбилеят на хора. Като млада пееше доста хубаво.

– Помниш ли името й?

– Да. Фина, Фина Идалго.

Амая въздъхна и като че ли това срути основите, които я поддържаха: тя се свлече до леля си изтощена.

– Открай време я сънувам, лельо, още от малка, и все още я сънувам. Мислех, че това момиченце съм аз, но сега знам, че е сестра ми, бебето, излязло заедно с мен на бял свят. Казват, че близнаците са почти един и същ човек, че имат специална връзка, която дори им позволява да виждат и да усещат еднакви неща. Лельо, аз винаги съм усещала болката й.

– О, Амая – възкликна Енграси, закривайки уста с фините си набръчкани ръце. После ги протегна към нея, а Амая се наведе към скута й и отпусна глава върху коленете на леля си.

– Тя ми говори, лельо, говори ми насън и ми казва ужасни неща.

Енграси я погали по главата, прокарвайки пръсти през меките коси, както толкова пъти го бе правила, когато Амая беше още дете. Миг по-късно установи, че е заспала, но не престана да я гали; продължи да плъзга ръка по косата й, напипвайки с върха на пръстите малката вдлъбнатина и ръбчето на белега, който косата скриваше, но тя бе в състояние да го напипа дори слепешком.

– Какво са ти сторили? Какво са ти сторили, момичето ми?

И гласът й пресекна за пореден път от болка и гняв, ръцете й се разтрепериха, а очите й още повече се замъглиха.

23 

23 юни 1980

Над Елисондо вилнееше буря. Хуан се молеше коленичил в банята под светлината на една свещ. Разбираше, че това не е най-подходящото място, за да се обърне към Бога, но той беше старомоден човек и се срамуваше да се показва в такова състояние. Унизен, полумъртъв от страх, с очи, пълни със сълзи.

Към девет вечерта Росарио го бе накарала да заведе децата в дома на майка си. Момичетата се бяха позабавили, загледани в кладите, които по-големите момчета почваха да палят по улиците. Тя сама се бе погрижила да се обади на доктор Идалго. Оттогава бяха изминали повече от три часа. Бяха излезли от стаята само за да поискат свещи, когато токът спря, а това беше преди повече от час и той вече не понасяше ужасната тишина в къщата след страшните викове на жена си. Заточен в банята, накрая се бе предал и сега, сплел ръце, се молеше на Господ всичко да протече нормално. Росарио беше толкова странна напоследък, въпреки препоръките на доктор Идалго отказа да отиде в болницата дори за ехография независимо от риска, който криеше двойната бременност. Беше си наумила да роди вкъщи, както при предишните бременности, и дори му бе забранила да казва на близките си, че чакат близнаци.