Зовът на костите

Излезе от ресторанта, изпроводена от обръщащите се след нея глави, и си спомни как се бе запознала с Джеймс в галерията, където бе изложил творбите си. Тогава също беше в униформа. Джеймс се бе доближил до нея, беше й подал каталога и я бе поканил да разгледа изложбата.

Преди да запали колата, Амая извади телефона си и позвъни.

– Чакай ме за вечеря, скъпи. Идвам си.

– Разбира се – отвърна Джеймс.

Често размишляваше за начина, по който едно разследване напредваше в една или друга посока, и как идваше момент, един миг, уж не по-различен от другите, но който практически променяше всичко.

При всеки криминален случай разследващият се опитва да подреди пъзел с неизвестен брой части и без да знае какво ще се получи накрая. А имаше и пъзели с липсващи части, които зейваха като черни дупки в разследването, пространства на непрогледна тъма, където никога нямаше да се разбере какво всъщност е имало.

Хората лъжеха, не за всичко, но във всеки случай за най-важното, в детайлите. Даваха неверни показания, и то не за да прикрият убийство, а за да премълчат незначителни аспекти от живота си, които им се струваха срамни. Нерядко се оказваха заподозрени, защото отказваха да приемат истината. Разследващият долавяше това. „Лъже“, но в деветдесет и девет процента от случаите причината за лъжата бяха срамът и страхът съпругата или съпругът, шефът или родителите да не научат какво всъщност е вършел. В други случаи единствените двама свидетели така и не проговаряха. Убиецът – по понятни причини, и жертвата – защото устата й бе затворена насила, та никога да не може да разкаже какво точно се е случило. През последните години най-напредничавите техники за разследване бяха завили в тази посока, създавайки нова съдебна наука, почиваща именно на този ням свидетел, какъвто беше жертвата, и който дълго време бе имал второстепенно значение при решаването на случая.

Виктимологията отваряше много линии за проследяване, свързани с личността, вкусовете и поведението на жертвата, а на ниво съдебна медицина – с лицеви реконструкции въз основа на костни останки, разпознаване по ДНК или съдебна стоматология. А когато предполагаемата жертва липсваше, когато само се подозираше, че не е между живите, но тялото още не се бе появило, както в случая с Лусия Агире, старателното проучване на нейното поведение, на личния й живот може да хвърли доста светлина върху случая. Това или ако тя самата не застанеше до леглото ти, шепнейки името на своя убиец.

Но има една друга брънка от пъзела, брънка, която разследващите търсят през цялото време: основната част, способна да освети цялата сцена, при което всичко си идва на мястото и се изяснява напълно. Понякога тази част е в състояние да срине цялата линия на разследването и да обезсмисли труда на десетки души в продължение на месеци. Друг път става дума за дребна, незначителна на вид, но бляскава подробност, която може да се прояви под различни форми: свидетел, който решава да проговори, бележка от банкомат, резултати от анализ, списък на телефонни обаждания или недотам малка лъжа, която излиза наяве. С разкриването на тази мъничка част от големия пъзел всичко добива смисъл. И тъмата изведнъж се разсейва.

Това е възможно да се случи за миг. Разликата между това да не разполагаш с нищо и да имаш всичко се свежда до една подробност, но щом тази частица бъде поставена, разследващият знае, че е успял, че вече е пипнал убиеца. Понякога това вълшебно усещане идва преди уликата, която го доказва; друг път уликата така и не се появява.

34

Нямаше и следа от слънцето, което предишната сутрин бе сгряло душата й и бе спомогнало за разсейването на мъглата. Валеше по добре познатия на бастанци начин, който безпогрешо показваше, че дъждът няма да спре през целия ден.

Беше рано, така че подкара колата си към „Чокото“ и спря пред задния вход на работилницата. Сестра й вече действаше – хлебари и сладкари по традиция стават призори. Амая бутна открехната врата и влезе в ярко осветеното помещение, където неколцина работници вече бяха запретнали ръкави. Тя ги поздрави и се запъти към задната част. Росаура се усмихна, като я видя.

– Добро утро, ранобуднице, ти какво си: полицайка или сладкарка?

– Полицайка, която моли за едно кафе със сладкиш.

Докато Рос приготвяше кафетата, Амая надникна през витрината и огледа замислено цеха.

– Снощи идвах тук.

Рос замръзна с чинийка в ръка и я погледна много сериозно.

– Дано не ти е неприятно, имах нужда да помисля или да си припомня, не знам точно кое от двете...

– Понякога забравям, че това място сигурно те изпълва с ужас.

Амая не отговори, не можеше да каже нищо. Остана загледана в сестра си и след няколко секунди сви рамене.

Рос постави кафетата и сладкишите на ниската масичка пред дивана, седна и подкани с ръка сестра си да стори същото. Изчака я да се настани, но не посегна към кафето си.

– Аз знаех.

Амая я погледна смутено, питайки се какво има предвид.

– Знаех какво става – повтори Рос с треперещ глас.

– За какво... говориш?

– За това, което правеше ама.